Иконата

Следващата сламка, която КГБ старателно подхвърли, бе, че руските контраразузнавачи са постигнали забележителни успехи. Това бе посрещнато с изумително простодушие в Лангли. В един от докладите дори се казваше, че „всяка операция носи зародиша на собствения си провал“. С други думи, четиринайсет агенти изведнъж са решили да се държат като малоумници.

Някои в Лангли не се хванаха на тая въдица. Сред тях бяха Кери Джордан. Гюс Хатауей, а на по-ниско ниво – научил за проблемите по вътрешната клюкарска мрежа – и Джейсън Монк.

Бяха проверени 301-те досиета , съдържащи всички сведения за агентите. Резултатите бяха ужасяващи. Общо 198 души имаха достъп до досиетата. Цифрата бе огромна. Ако се намираш насред Съветския съюз и си заложил живота си на карта, последното нещо, което ще ти се прииска, е 198 съвсем непознати хора да имат достъп до личното ти досие.

ШЕСТА ГЛАВА

Професор Кузмин отегчено се миеше в моргата под Втори медицински институт. Предстоеше му третата аутопсия за деня.

– Кой е следващият? – подвикна той към асистента си, докато бършеше мокрите си ръце с най-обикновена хартиена салфетка.

– Номер 158 – отвърна помощникът.

– Подробности.

– Бял мъж, малко след средна възраст. Причина за смъртта – неизвестна, самоличност – неизвестна.

Кузмин въздъхна. Защо ли се занимавам изобщо?, каза си.

Поредният скитник, поредният самотник, поредният нещастник, чиито останки, след аутопсията, най-вероятно щяха да помогнат на студентите по медицина три етажа по-горе да разберат какво може да причини насилието на човешките органи, и чийто скелет можеше дори да свърши като помагало в часовете по анатомия.

Москва, като всички големи градове, даваше своята дневна, седмична и месечна реколта от трупове, но за щастие единици от тях трябваше да бъдат аутопсирани. Иначе професорът и колегите му отдавна щяха да са вдигнали ръце.

Най-много, както във всеки град, бяха починалите от естествена смърт: всички онези предали Богу дух в собственото си легло или в някоя болница от старост или вследствие на една от стотиците болести, чийто изход винаги е летален. Смъртните актове за тях се издаваха от болниците или участъковите лекари.

След това се нареждаше „внезапната смърт , най-често фатални инфаркти и инсулти. И в този случай болниците, в които клетниците бяха откарани, поемаха бюрократичните формалности.

След тях идваха злополуките – семейни, трудови и пътни. В Москва имаше още две категории, нараснали значително прел последните години: замръзнали (през зимата) и самоубили се. Техният брои вече се измерваше с хиляди.

Телата, изхвърлени от реката, със или без установена самоличност, се деляха на три категории. Облечени, без алкохол в организма – самоубийци; облечени и спиртосани — жертви на злополука; по бански костюми – удавени по невнимание.

После идваше ред на убийствата. Те минаваха през милицията, след което идваха при професор Кузмин. Но дори тяхната аутопсия обикновено беше чиста формалност. Повечето от тях, като във всеки град, бяха „домашни“. Осемдесет процента бяха извършени в дома или пък убиецът бе член на семейството. По принцип ги разкриваха за часове, а аутопсията само потвърждаваше онова, което вече бе известно – Иван е намушкал жена си, – и помагаше на съдилищата да издадат бърза присъда.

След тях се нареждаха кръчмарските свади и мафиотските убийства. За вторите професорът знаеше, че разкриваемостта не надхвърля мизерните три процента. Причината за смъртта обаче не беше проблем: куршум в главата си е куршум в главата. Дали следователите ще открият някога убиеца (най-вероятно не), не влизаше в задълженията на професора.

За всички упоменати по-горе, десетки хиляди на година, едно беше ясно. Знаеше се кой е мъртвецът. Но се случваше от време на време при професор Кузмин да дойде по някой

Безименен. Труп 158 беше точно такъв.

Професор Кузмин надяна марлена маска, разкърши пръсти да намести ръкавиците си, заинтригуван, се надвеси над масата, когато асистенът откри тялото.

Странно, помисли си той. Дори любопитно.

Вонята, която за външен човек би била непоносима, не му правеше впечатление. Беше свикнал с нея. Със скалпел в ръка той обиколи дългата маса и внимателно огледа обезобразеното тяло. Много странно.

Главата изглеждаше непокътната, като се изключат очите, но веднага си личеше, че са кълвани от птици. В крайна сметка човекът шест дни бе престоял в гората край магистралата за Минск. От таза надолу краката бяха пожълтели, къде от старост, къде поради смъртта, но също без видими контузии. Но между гръдния кош и гениталиите едва ли имаше и квадратен сантиметър без синини и кръвонасядания.

Професорът остави скалпела и обърна тялото. Отзад картината бе същата. После отново го положи по гръб, взе скалпела, включи касетофона на запис и започна да реже. Касетката щеше по-късно да му помогне да напише медицинското заключение за тъпанарите от отдел „Убийства“ долу на „Петровка“. Започна с датата: 2 август 1999 година.

***

Вашингтон, Февруари 1986