Иконата

Поне досега. Пролетта на 1986-а се очертаваше кошмарна. По време на разговорите със Сергей Бокхан – офицера от ГРУ, с когото ЦРУ си бе сътрудничил в Атина – руснакът неколкократно бе изразил убеждението си, че ако се бе върнал в Москва, сега щеше да е мъртъв. Не можеше да го докаже, но причината, която началниците му бяха изтъкнали — лошия успех на сина му в академията, – беше чиста лъжа. Следователно беше разкрит. Знаеше, че не е допуснал грешка, и беше убеден, че става дума за предателство.

Но тъй като Бокхан бе един от първите, сблъскали се с подобен проблем, от ЦРУ отначало не му повярваха. Сега обаче твърденията му не изглеждаха толкова невероятни. Още петима бяха привикани по странни поводи от различни краища на планетата, за да изчезнат безследно със стъпването си на съветска земя.

С тях цифрата ставаше шест. Всъщност седем, ако се брои и британският агент Гордиевски. Петима други, работещи в самия Съветски съюз, също бяха потънали вдън земя. От всички агенти на ЦРУ, погълнали толкова усилия, търпение и държавна пара, бяха останали само двама.

Зад него Хари Гонт, началникът на отдел СИ, който бе основната, а за момента и единствената жертва на епидемията, седеше потънал в мисли. Двамата бяха връстници, заедно се бяха издигали в йерархията, години наред бяха работили в чужбина, бяха вербували хора за ЦРУ, бяха играли Голямата игра срещу вечния враг КГБ и си вярваха като братя.

Точно в това бе бедата: всички в отдел СИ си вярваха. Нямаха друг избор. Те бяха ядрото, юмрукът, авангардът на прикритата война. Но всеки таеше подозрение. С Хауърд, с разкритите кодове, с блестящата работа на съветското контраразузнаване можеше да се обясни разобличаването на пет, шест, дори седем агента. Но четиринайсет? Всичките, с които отделът разполагаше? И все пак не можеше да има предател. Нямаше начин. Не и в отдел „Съветски съюз/Източна Европа“.

Някой почука на вратата и атмосферата в стаята се разведри. Предстоеше им да чуят единствената добра новина.

– Заповядай, Джейсън, седни – каза Джордан, когато Монк прекрачи прага. – Двамата с Хари искахме да те поздравим. Твоят Орион е направил страхотен удар. Момчетата в „Анализи“ са на седмото небе. Тъкмо си приказвахме, че човекът, който го доведе, заслужава повишение.

Монк благодари.

– А как е агентът ти в Мадрид?

– Добре, сър. Докладва редовно. Нищо сензационно, но винаги ни е от полза. Мандатът му почти свършва. Скоро ще се прибира в Москва.

– Не са ли го извикали по-рано?

– Не, сър. Трябваше ли?

– Не, Джейсън, ни най-малко.

– Мога ли да кажа нещо, съвсем откровено?

– Давай.

– Чуват се приказки в отдела, че през последните шест месеца здравата сме го закъсали.

– Така ли? – обади се Гонт. – Е, хората обичат да клюкарстват.

До този момент истинските мащаби на катастрофата бяха известни само на десетте най-висши служители на самия връх в йерархията на ЦРУ. Но въпреки че управление „Операции“ наброяваше шест хиляди души, хиляда от които работеха в отдел СИ и едва стотина бяха на нивото на Монк, то приличаше на малко село, а в селата клюките плъзват бързо.

Монк пое дълбоко въздух и продължи.

– Говори се, че губим агенти. Споменават се цифри – над десет.

– Нали знаеш правилата, Джейсън? Научаваш толкова, колкото е необходимо.

– Да, сър.

– Добре де, може и да имаме извести проблеми, но това се случва във всички служби. Въпрос на късмет. Теб какво точно те притеснява?

– Ами ако наистина цифрата десет е вярна има само едно място, от където може да се вземе цялата тая информация. Досиетата.

– Благодаря ти, Монк. Запознати сме с принципите, по които функционира Управлението – просъска ядосано Гонт.

– А как така Лисандър и Орион продължават да работят? – попита Монк.

– Виж какво, Джейсън — отвърна кротко Джордан. – Казах ти веднъж, че си странен. Тоест своенравен, опърничав. Но че ти работи късметът. Добре, наистина претърпяхме някои загуби, но не забравяй, че и досиетата на твоите двама агенти са там.

– Не, не са.

В стаята настъпи гробна тишина. Хари Гонт престана да дъвче лулата си, която никога не пушеше в службата, но използваше като залъгалка.

– Така и не намерих време да ги впиша в централния регистър. Грешката е моя. Съжалявам.

– А къде са тогава оригиналните доклади? Ами твоите с подробностите по вербуването, местата и часовете на срещите? – попита най-после Гонт.

– В сейфа ми. Никога не са излизали оттам.

– А всички текущи операции?

– В главата ми.

Отново последва мълчание.

– Благодаря ти, Джейсън – каза Джордан накрая. – Ще те повикаме, ако ни потрябваш.

През следващите две седмици във висините на управление „Операции" тихомълком се проведе стратегическа кампания. Кери Джордан и двама доверени оперативни работници стесниха кръга на 198-те души, които теоретично бяха имали достъп до досиетата през последната година, до четирийсет и един. Олдрич Еймс, който по онова време още учеше италиански също попадна в списъка.