Иконата

Джордан, Гонт, Гюс Хатауей и още двама от техния ранг настояваха четирийсетте и един човека да бъдат подложени на сериозно проучване, колкото и болезнено да е то. Това означаваше минаване през детектор на лъжата и проверка на личните финанси.

Детекторът на лъжата беше американско изобретение, с което ЦРУ много се гордееше. Едва в края на осемдесетте и началото на деветдесетте изследванията щяха да докажат колко несъвършено всъщност е то. Първо, един изпечен лъжец винаги можеше да измами машината, а шпионажът по принцип се базира на умението да лъжеш, обикновено най-вече врага.

Второ, онези, които обслужваха детектора, трябваше да са отлично подготвени да задават правилните въпроси. А не можеха да бъдат толкова подготвени, ако заподозреният не беше предварително проучен. За да хванат лъжеца, те трябваше да го накарат да си помисли: „Божичко, разбрали са, всичко са разбрали!“ Едва тогава пулсът му щеше да се ускори. Ако ги усетеше, че нищо не знаят, той щеше да се успокои и детекторът нямаше да отчете нищо. Именно поради тази причина беше изключително важно какви въпроси ще се задават. Ако бяха мъгляви и общи, тестът щеше да е само хабене на хартия.

Отправна точка в проучването, за което Джордан настояваше, можеше да бъде единствено проверката на личните финанси. Уви, никой не можеше да знае тогава, че Олдрич Еймс, преди година разорен и съсипан след тежък развод и прибързан брак, понастоящем беше въшлив с пари, постъпили по сметките му все след април 1985-а.

Начело на групата, която се противопоставяше на Кери Джордан, бе Кен Мългрю. Той не пропускаше случай да припомни пагубните последствия от издевателствата на Джеймс Ангълтън над лоялни и честни служители и непрекъснато подчертаваше, че проверката на финансите е сериозно вмешателство в личния живот и нарушение на гражданските права.

Гонт възразяваше, че по времето на Ангълтън ЦРУ не беше изгубило дузина от агентите си в рамките на някакви си шест месеца. Ако разследването тогава се дължеше на параноя, то днес всички бяха изправени пред сериозни доказателства, че нещо в системата здравата се е пропукало.

Старите хрътки изгубиха. Везните натежаха в полза на гражданските права. Щателната проверка на четирийсетте и един заподозрени беше отменена.

***

Инспектор Павел Волски въздъхна, когато на бюрото му пристигна поредната папка.

Добре си беше преди година като сержант в отдела за борба с организираната престъпност. Поне ходеха да претърсват мафиотските складове и да конфискуват незаконните им придобивки. С малко хитрост човек можеше да си живее царски, като чопваше някоя и друга луксозна стока, преди да предаде конфискуваното на държавата.

Но не. Жена му искаше да е съпруга на инспектор и щом му се отвори възможност, той изкара школата, получи повишение и беше назначен в отдел „Убийства".

Откъде можеше да предположи, че ще го сложат на гише „Безименни". Като погледнеше купчината документи, която ежедневно се трупаше на бюрото, направо съжаляваше, че се е преместил от отдела на „Шаболовка“.

В повечето случаи поне имаше мотив. Най-вече кражба, разбира се. Заедно с портфейла на жертвата губеше и кредитните си карти, семейните снимки, документите за самоличност. И живота си, за съжаление, иначе нямаше да лежи в моргата неидентифициран и непотърсен.

Онези от които имаше какво да се открадне, обикновено имаха близки. Те сигнализираха в отдел „Изчезнали лица“, откъдето всяка седмица му пращаха купища семейни снимки. В тях той често разпознаваше жертвите си. Опечаленото семейство отиваше в моргата да идентифицира тялото и да си го прибере.

Когато мотивът за убийството не беше кражба, обикновено намираха паспорта някъде по джобовете на жертвата и случаят изобщо не стигаше до Волски.

Същото важеше и за стотиците бездомници, които хвърляха паспортите си, за да не се знае откъде са дошли. Така милицията не можеше да ги върне обратно по родните им места, но това не ги спасяваше от гладна смърт и замръзване през зимата.

Волски се занимаваше само с един вид убийства –на неизвестни лица от неизвестен извършител. Работата му беше интересна, но за съжаление рядко даваше резултат.

Досието, което пристигна на бюрото му на 4 август, беше различно. Едва ли можеше да става дума за кражба. Според доклада на управление „Запад“ тялото бе открито от някакъв гъбар в гората край магистралата за Минск, на стотина метра от пътя. Версията „блъснат от кола“ отпадаше автоматично.

Описанието на външния вид на жертвата беше отчайващо. Облеклото на убития (отдолу нагоре) включваше: обувки, гумени, евтини, сцепени, подпетени; чорапи, евтини, скъсани, вкоравели от мръсотия; долно бельо, виж по-горе; панталони, протъркани, черни, мръсни; колан, пластмасов, износен. И толкоз. Ни риза, ни вратовръзка, ни сако. Само стар шинел, намерен в близост до тялото, идентифициран като армейски от униформата, носена през петдесетте, протрит до неузнаваемост.

В края на описанието имаше малка бележка: джобове – празни, повтарям – празни. Нито часовник, нито халка, нито каквито и да било лични вещи.