Иконата

Макар и генерал-полковник, окичен с медали, които могат да потопят цял катер, той си оставал апаратчик, стигнал до върховете благодарение на Партията. Перспективата да има истински сибирски воин в антуража си го блазнела. Бил доволен от вилата, завършена в срок, пък и адютантът му току-що го бил напуснал по здравословни причини (прекаляване с водка). Затова повишил Соломин до подполковник и го назначил на поста.

В края на писмото си Соломин, поемайки значителен риск, посочваше домашния си адрес в Москва и искаше инструкции. Ако от КГБ бяха засекли и дешифрирали съобщението, с него щеше да е свършено. Но тъй като той не можеше да установи контакт с Американското посолство, нямаше друг избор, освен да уведоми Лангли къде да го потърсят. Той щеше да бъде снабден с много по-надежден метод за връзка още преди да напусне Йемен, ако гражданската война не бе ускорила събитията.

Десет дни по-късно в пощенската кутия на Соломин пристигни квитанция за пътно нарушение. На плика стоеше печатът ни Държавната автомобилна инспекция. Писмото беше пуснато в Москва, никой не си бе направил труди да го отвори. Квитанцията и пликът бяха толкова добре фалшифицирани, че Соломин една не се обади в управлението да протестира. Изобщо не беше минавал на червено. Преди да вдигне телефона обаче, от плика се изсипаха няколко песъчинки.

Той изпрати жена си да заведе децата на училище, и щом остана сам, извади проявителя, който бе успял да измъкне от Йемен сред тоалетните си принадлежности, и го нанесе върху квитанцията. Съобщението беше съвсем просто. Следващата събота. Десет часа сутринта. В кафене на Ленински проспект.

Пиеше второто си кафе, когато непознат мъж мина покрай него, обличайки пътьом дебелото си палто. От празния му ръкав на масата на Соломин падна пакет руски цигари. Той го покри с вестника си. Непознатият излезе от заведението, без да се обърне.

Пакетът изглеждаше пълен, но двайсетте филтъра бяха слепени един за друг, а в пространството под тях Соломин намери миниатюрен фотоапарат, десет филма като за начало, лист оризова хартия с точното описание на три тайника, инструкции за местонахождението им и шест примерни знака, с които да съобщава кога са празни и кога трябва да бъдат посетени. А също и сърдечно писмо от Монк, започващо с думите: "Е скъпи ми приятелю, значи ще променим света..."

Един месец по-късно Орион остави първата си пратка и взе нови десет филма. Информацията му идваше от дълбините на съветския военно-промишлен комплекс и беше безценна.

***

Професор Кузмин прегледа заключението от аутопсията на труп 158 и направи няколко бележки на ръка. Дори нямаше да кара претоварената си секретарка да го преписва. Нека ония от отдел "Убийства" да се научат да му разчитат почерка.

А че папката щеше да отиде точно там, бе повече от ясно. Професорът се стараеше да щади следователите и винаги гледаше да класира починалия в графа "злополука" или "естествена смърт". Тогава близките прибираха трупа да си го погребат. Когато самоличността на мъртвеца не бе известна, тялото оставаше в моргата до изтичане на законния срок. Ако междувременно никой не го потърсеше и следователите не успееха да открият кой е, погребваха го на разноски на общината или ставаше помагало в часовете по анатомия.

Но номер 158 бе починал от насилствена смърт и в това нямаше никакво съмнение. Дори блъснат от камион не би могъл да изглежда така. Евентуално само стадо диви биволи, тъпкали тялото с часове, биха причинили такива вътрешни травми. Но в Москва биволи нямаше, пък и да имаше, те едва ли биха пощадили нозете и главата. Труп номер 158 многократно беше удрян с тъп предмет между шията и таза от двете страни на тялото.

Когато приключи с бележките си, професорът подписа заключението, отбеляза датата трети август накрая и сложи папката при изходящите документи.

– Към „Убийства“ ли? – попита бодро секретарката.

– Да, гише „Безименни“.

Тя натрака набързо адреса на един плик, сложи папката вътре и метна пакета на бюрото си. На излизане щеше да го остави при портиера, който на свой ред щеше да го предаде на разносвача.

През това време труп 158 лежеше в тъмнината на камера, лишен от очи и вътрешности.

***

Лангли, Март 1986

Кери Джордан стоеше до прозореца и се наслаждаваше на любимата си гледка. Беше краят на март и в гората между централата на ЦРУ и река Потомак първите пъпки вече се разлистваха. Скоро сивосинкавият блясък на водата нямаше да се вижда от зеленина. Обичаше Вашингтон. В никой друг американски град нямаше толкова дървета, паркове, гори и градини, а пролетта бе любимият му сезон.