Иконата

– Подготвил съм кратка справка за него, господин президент – отвърна Кузнецов и му подаде тънка папка. – Както ще се уверите сам, той поддържа възстановяването на смъртното наказание в собствената си страна. Освен това е върл противник на членството на Великобритания в разпадащия се Европейски съюз. Твърд консерватор. Последния път спомена името ви като пример за руски лидер, на когото Лондон трябва да оказва подкрепа и сътрудничество.

Комаров изсумтя, но даде съгласието си за интервю. Отговорът му пристигна на ръка в московското бюро на „Дейли телеграф“ още същия ден. Господин Джеферсън бе поканен да се яви в Москва за интервюто на девети август.

***

Йемен, Януари 1986

Нито Соломин, нито Монк можеха да предположат, че мандатът на майора в Аден ще приключи девет месеца по-рано. Но на тринайсети януари двете вражески Фракции в йеменското правителство започнаха жестока гражданска война. Сраженията бяха толкова ожесточени, че се стигна до решението да се евакуират всички чужденци, включително и руснаците. Евакуацията започна на петнайсети август и трая шест дни. Пьотр Соломин бе сред евакуираните.

Летището бе подложено на непрекъснат обстрел и единственият път за напускане на страната бе по море. За щастие английската кралска яхта „Британия“ току-що бе излязла от протока в южния край на Червено море на път за Австралия, за да подготви обиколката на кралица Елизабет.

Осведомено за ситуацията от Британското посолство в Аден, Адмиралтейството в Лондон се свърза с личния секретар на кралицата. Той отнесе въпроса до суверена и кралица Елизабет веднага се разпореди „Британия“ да направи всичко възможно, за да помогне.

Два дни по-късно майор Соломин, наред с други руски офицери, притича от скривалището си до водите край плажа Абиан, където чакаха лодките на „Британия“. Английските войници ги измъкнаха от дълбоката до кръста вода и след по-малко от час обърканите руснаци вече разтягаха походните легла в опразнената лична дневна на кралицата.

При първия си рейс „Британия“ натовари 431 бежанци, а при следващите успя да измъкне от брега 1068 души от петдесет и пет нации. Между евакуациите сновеше до Джибути и се освобождаваше от човешкия си товар на порции. Соломин и сънародниците му се прибраха у дома със самолет през Дамаск.

Никой не можеше да знае тогава, че дори Соломин да бе имал някакви колебания как да постъпи, везните окончателно се бяха наклонили в американска посока от контраста между дружелюбието, с което англичаните, французите и италианците контактуваха с моряците от Кралския флот, и крайната параноя на инструкциите в Москва.

Единственото, което ЦРУ знаеше, бе, че човекът, когото три месеца по-рано бяха вербували, бе потънал във всепоглъщащата паст на Съветския съюз. Възможностите бяха две: или щеше да установи контакт, или не.

През тази зима Съветският отдел на управление "Операции“ буквално се разпадна, парче по парче.

Един по един руските агенти на ЦРУ, работещи зад граница, тихо и кротко бяха изтеглени обратно по разнообразни, кой от кой по-трогателни поводи: майка ти е болна, синът ти е закъсал с учението и има нужда от бащин съвет, ще обсъждат повишенията, ела си. Един по елин те се хващаха на въдицата и се връщаха в Съветския съюз. Още с пристигането ги арестуваха и ги отвеждаха в новата база на полковник Гришин – цяло крило, отцепено от непристъпната крепост на затвора в Лефортово. В Лангли нищо не знаеха за арестите. Знаеха само, че хората им изчезват един по елин.

Що се отнася до онези, които се намираха в самия Съветски съюз, те просто бяха престанали да дават рутинните "признаци на живот".

В границите на Съветския съюз бе немислимо да се обадиш на някого в работата му и да му кажеш "дай да пием по кафе“. Всички телефони се подслушваха, всички дипломати се следяха. Чужденците, дори само заради облеклото им, се различаваха от километри. Контактите трябваше да бъдат изключително предпазливи и по възможност, редки.

Когато все пак се осъществяваха, това ставаше чрез тайници или "пощенски кутии“. Тази толкова банална хитрост може да изглежда като съшита с бели конци, но и до днес се използва. Олдрич Еймс до последно предаваше сведенията си чрез „пощенски кутии“.

„Пощенската кутия“ е просто малък отвор или скривалище на определено място – откачена водосточна тръба, уличен канал, дупка в някое дърво.

Агентът оставя съобщение или микрофилм в „пощенската кутия“ и уведомява работодателите си, като драсва с тебешир по близката стена или по стълба за улично осветление. Разположението на знака означава: в „пощенска кутия“ еди коя си има нещо за вас. Дипломатически автомобил, минава покрай мястото, дори и следен от местното контраразузнаване, може пътьом да забележи знака и да отмине.