Иконата

Беше пръстен. Монк обикновено не носеше пръстени, но този подхождаше на тексаския му вид. Беше сребърен с тюркоаз, каквито се носеха в Тексас и Ню Мексико, и удегеецът очевидно го хареса. Монк го търкулна в ръката му.

– За мен? – учуди се Соломин.

Никога не беше искал пари и Монк предполагаше, е ще го обиди, ако му предложи. Но по изражението му американецът разбра, че за него пръстенът е нещо повече от възнаграждение – тюркоаз за стотина долара и сребро, извлечено от планините не Ню Мексико и обработено от сръчните ръце на някой индиански занаятчия.

Давайки си сметка, че не може да го прегърне пред толкова хора, Монк си тръгна. След няколко крачки се обърна да го погледне отново. Пьотр Соломин беше сложил пръстена на кутрето на лявата си ръка и му се любуваше. В съзнанието на Монк, ловецът от Далечния изток завинаги щеше да остане така.

"Армения" отплува от Одеса, където се освободи от човешкия си товар. Митничарите провериха всеки куфар, но търсеха най-вече печатни материали с антисъветско съдържание. Монк знаеше, че чужденците не се пребъркват, освен при изрична заповед на КГБ, за която трябваше да има сериозна причина. Затова залепи филма с лейкопласт за единия си хълбок и спокойно мина през митницата с останалите американци. Екскурзоводите на "Интертурист" уредиха формалностите и скоро всички бяха качени за влака за Москва.

На следващия ден Монк остави филмите в посолството, откъдето щяха да ги изпратят в Лангли с дипломатическата поща, и хвана самолета за Щатите.

Предстоеше му да пише дълъг доклад.

СЕДМА ГЛАВА

– Британско посолство, добър вечер – каза телефонистката в сградата на Софийски кей.

– Что? – чу се изненадан глас отсреща.

– Английское посолъство, добрый вечеръ – повтори телефонистката на руски.

– Не е ли касата на Болшой театър? – попита човекът.

– Не, имате грешка – отвърна телефонистката и затвори.

Дежурните в централата на ФАПСИ – руската Федерална агенция за правителствени връзки и съобщения, която открай време подслушваше определени телефони – засякоха разговора, отбелязаха го в дневниците си и веднага забравиха за него. В Москва грешките бяха нещо съвсем обичайно.

За телефонистката в посолството обаче това не беше просто грешка. Игнорирайки две други обаждания, тя отвори малък бележник и набра някакъв вътрешен номер.

– Господин Фийлдс?

– Да.

– Тук централа. Току-що се обадиха да търсят касата на Болшой театър.

– Благодаря – отвърна „Грейси“ Фийлдс и веднага позвъни на Джок Макдоналд.

Вътрешните телефони редовно се проверяха от службата за сигурност и се смятаха за „чисти".

– Моят човек от „голямата къща“ току-що се е обадил. Използвал е спешния код. Трябва да му позвъня незабавно.

– Дръж ме в течение – отвърна резидентът.

Фийлдс погледна часовника си. Между обажданията трябваше да има един час. Пет минути вече бяха минали. Пред телефонната кабина във фоайето на една банка през две преки от сградата на милицията инспектор Новиков също погледна часовника си и реши да изпие едно кафе, за да убие оставащите петдесет и пет минути. След това щеше да отиде една пряка по-надолу пред друга кабина и да чака.

Десет минути по-късно Фийлдс излезе от посолството, качи се на колата и бавно се отправи към хотел „Космос“ на Проспект мира. Построен през 1979-а, хотелът беше модерен за московските стандарти и във фоайето му имаше ред телефонни кабини.

На шейсетата минута след обаждането на Новиков в посолството Фийлдс извади тефтерче от джоба си и набра някакъв номер. Разговорите между телефонни кабини са кошмар за контраразузнаването, защото практически не могат да бъдат засечени дори само поради огромния си брой.

– Борис?

Новиков не се казваше Борис. Името му беше Евгений, но когато чуеше „Борис“, знаеше, че Фийлдс е насреща.

– Да. За онзи портрет, който ми даде. Открих нещо. Трябва да се срещнем.

– Добре. Да се видим на вечеря в „Россия“.

Нито единия, нито другия имаше намерение да ходи в огромния хотел „Россия“. Поканата се отнасяше за малък бар на улица „Тверская“, наречен „Въртележката“, където беше достатъчно безлюдно и тъмно. Времето на срещата бе след още един час.

Като всички големи британски легации, посолството в Москва имаше сред персонала си служител от вътрешната служба за сигурност, известна като МИ 5.

Това подразделение на Тайната разузнавателна служба, погрешно наричана МИ 6, няма за цел да събира информация за врага, а да гарантира сигурността на посолството и неговите служители.

Но тъй като самите те изобщо не се смятаха за затворници, щом дойдеше лятото, човек често можеше да ги види в една живописна местност извън града, където Москва река оформяше малък залив с уютен плаж. Там дипломатите редовно прекарваха уикендите си.

Преди да стане инспектор и да постъпи в отдел "Убийства“, Евгений Новиков отговаряше за района, в който попадаше и туристическата местност, известна като Серебрянский бор.

Именно там Новиков се запозна с тогавашния служител на службата за сигурност, който го представи на новодошлия „Грейси“ Фийлдс.