Императорът на тръните

Поклатих глава, наблюдавах го внимателно. Сенки танцуваха навсякъде, освен върху него. По мен, по стените, по тавана, само върху Фекслър не падаха сенки, прогонени от собствената му светлина.

— Не можеш да пораснеш, ако постоянно те определя набор от застинали във времето мигове, към които се връщаш отново и отново. А ако не растеш, значи не си жив. Или си жив, но си някой друг. Нещо друго.

— Сигурен ли си, че говорим за мен? — Фекслър вдигна вежда, съвсем по човешки.

— А… — Захапа ме като челюсти от стомана. Най-лошите капани са онези, които си залагаме сами. Толкова много години, а накрая бях видял ясно себе си благодарение на нищо и никаква паяжина от числа. Можех да преброя на пръстите на едната си ръка драматичните мигове, които ме държаха вързан за миналото. Каретата и тръните. Чукът и горящото куче. Епископът. Ножът на татко в гърдите ми. И може би още един миг, скрит в медната кутийка на кръста ми. — Преди те харесвах повече, Фекслър. Какво искаш?

— Дойдох да попитам за плановете ти — каза той.

— Мислех, че сам си се досетил. Нали ме наблюдаваш постоянно?

— Бях… зает другаде.

— Виен ме зове. Смятам да се кача на кораб до Мазено и оттам да тръгна по суша за Златните порти. Вероятно ще стигна по-бързо, отколкото стигнах дотук на идване. Освен това имам спомен от трескав сън, помня как ти ми каза да ида там, нещо за трона и за моя образен пръстен, само дето ти го наричаше по друг начин. Контролен пръстен? Вярно ли съм запомнил?

— Да, вярно си запомнил, но не за това искам да говорим. Възможно е да ни подслушват. Иди във Виен, ще ти е от полза.

Облегнах се назад и плъзнах поглед по книгите, наредени на лавици от пода до тавана. Толкова много знание.

— Тези матмагьосници, те са ваши питомци, нали? Средство в опита ви да ни цивилизовате отново? Началото на едно ново разбиране, на нови знания, с чиято помощ да поправяме онова, което Строителите са създали.

— Едно от няколко подобни начала — отвърна той.

— Виждал съм отломки от вашето време. Почти нищо не е записано…

— Записано е в машини, в памет. Просто ви липсват средствата да го прочетете. — Фекслър обърна глава да погледне на свой ред книгите, макар че със сигурност можеше да ги види и без да си върти тиквата. Поредната илюзия, без съмнение.

— Виждал съм въпросните отломки, някои съм разглеждал подробно, но там никъде не се споменава за рай и ад, за живот след смъртта, за църкви, джамии или други молитвени храмове.

Фекслър сведе поглед към мен — носеше се на стъпка над бюрото и главата му почти опираше в тавана.

— Малцина сред нас имаха интерес към религията. Разполагахме с отговори, които не се нуждаеха от вяра.

— Но аз говорих с един ангел. — Намръщих се. — Поне така си мисля. И със сигурност съм стигал до сухите земи, преследвайки парчета от човешки души. Как е възможно вие да…

— За умно момче понякога си много глупав, Йорг. — Нещо в гласа му ме подсети за онзи ангел, нещо безвременно, безкрайно търпеливо.

— Моля? — Казах го твърде високо. Гневът ми винаги е готов да надигне глава и да ми подложи крак.

— Най-великото ни дело беше да променим ролята на наблюдателя. Дадохме сила в ръцете на хората, буквално. Твърде много сила, както осъзнахме със закъснение. И щом суровата воля на един човек, на подходящия човек, може да породи пламък от нищото, да раздели водата, да прави камъка на прах, да контролира ветровете… Можеш ли да си представиш на какво са способни нефокусираните желания и очаквания на милиони?

— Ти…

— Животът след смъртта, такъв, какъвто вие си го представяте и чието проявление виждате, е отговор на очакванията ви, на очакванията на хилядите и милиони около теб, плод е на легенди, предавани от поколение на поколение, променяни, еволюирали. Тук например, сред пясъците, хората си представят друг рай и други пътеки към него, някои тъмни, някои светли. Всичко това е измислица, която няма нищо общо с реалността, в която живеехме ние, макар неволно да е породена именно от нас. Каквото и да е чакало хората след смъртта в онова време, то така и не се появи в нашите изчисления. Нашите свещеници, не че мнозина се вслушваха в думите им, описваха нещо по-неуловимо, по-дълбоко и по-вълшебно, а не миш-маша от средновековни суеверия, върху които сте градили вие.

— Значи ние сме го направили? — Звучеше невъзможно. — Ние сме създали рая и ада?

— О, да. Ако вашите свещеници осъзнаят каква сила се крие във волята на паството им, сила, която биха могли лесно да контролират… е, да се надяваме, че няма да го осъзнаят, защото осъзнаят ли го, всяка история за огън и жупел, за Страшния съд и за дяволи с тризъбци ще се превърне в истина, и то повсеместно. Защо, мислиш, положихме толкова усилия да втвърдим омразата на църквата към „магията“ и нейните приложения?

Най-лошото беше, че му вярвах. Казаното от него звучеше като истина. Без да се замисля, взех книгата и я стоварих върху образния пръстен. Фекслър изчезна, както изчезва петно светлина, когато запушиш с пръст дупката, през която влиза. Толкова истина за един ден ми стигаше.