Императорът на тръните

При Уендмиър, малко градче на пътя, капитан Акстис даде нареждане колоната да спре за обяд. Гвардейците пуснаха в поляните своите сто и петдесет бойни коня, товарните животни и добичета от обоза, пуснаха ги да се напасат, без да ги интересува чии са пасищата и за чии животни е пашата. Обозът още се точеше в неравна колона, когато Кай и Чела седнаха до огнището на най-хубавия хан в Уендмиър. Чела зяпаше разсеяно оръжейните фургони, фуражирните каруци, кожарите и мъничкия фургон на шивачките. Кай обръщаше внимание основно на курвите, тази непостоянна по брой и състав група, която следваше неизменно гвардията — момичета на мулета, момичета в каруци и каручки, момичета в голямата къща на колела на Онса. И съответният брой главорези с разкрасени от белези лица, които да охраняват стоката и да се пазарят с клиентите. Чела лесно можеше да си представи веригите от глад и мизерия, които влачеха момичетата след златните мъже на Виен.

Гвардейци донесоха от обоза специалната посуда, съхранявана в тапицирани с кадифе ракли — бокали и чинии с императорския орел. Единствено Златната гвардия се смяташе достатъчно надеждна да сервира на своите повереници — да сервира на Стоте и техните представители. Чела неволно се запита дали тези лъскави воини могат да въртят мечовете си толкова умело, колкото боравеха със сребърните вилици и лъжици.

— Какво мислиш за имперския елит, Кай? Служил си в някаква армия, нали?

Кай остави бокала си на масата. Устните му бяха потъмнели от виното. Стрелна с мрачен поглед гвардееца, който стоеше прав до него, готов да му допълни чашата.

— Кой казва, че гвардията е „елитна“? Трети синове на дребни благородници, които са прекалено тъпи да постъпят в семинарията и затова ги натирват към Виен, където да загладят косъма от подкупи в ролята си на силно надценени „стражи“. И веднъж на четири години потеглят на път, за да съберат Стоте. Хубавата броня не те прави воин.

Мъжете около тях успяха да прикрият добре реакцията си, забеляза Чела.

— Подозирам, че истината се крие някъде по средата — каза тя. — Чувала съм, че тренират усилено тези виенски мъже. И сигурно са добро оръжие, най-доброто, което може да се изкове, без да е закалено в огън.

Погледна навън през малките прозорци с евтини стъкла, които разкривяваха образа. Погледът ѝ се плъзна над покривите към дима в далечината. Истинската им защита дебнеше някъде там — Тантос, по-предпазлив от сестра си и по-опасен.

Но Керес също беше опасна, а я бяха одрали! Студени тръпки се разляха по гърба на Чела въпреки пламъците в огнището, въпреки виното. Ако личата можеше да им каже какво я е сполетяло, сигурно нямаше да се тревожи толкова. Въображението винаги е по-страшно от истината.

Капитан Акстис влезе в хана, измръзнал и мокър. Тропна с крака да се стопли и бръсна дъжда от плаща си.

— Кажете ми, капитане — подхвана го Чела, — кога за последен път гвардията е защитавала Златните порти, кога за последно се е сражавала на бойно поле?

— В шейсета година от междуцарствието, госпожо делегат — отговори той, без да се замисля. — Битката при равнините Красис срещу Свещената римска армия на фалшивия император Манзал.

Преди цяло поколение.

— Ти бил ли си роден тогава, Акстис?

— Бил съм на две години, госпожо делегат.

А днес изпод шлема му се подаваше прошарена коса. Как ли биха се справили гвардейците срещу армията на Мъртвия крал, срещу бързите и бавните, срещу блатните духове и личите?

— Дойдох да ви кажа, че ако още държите на пълен ескорт до Виен, трябва да тръгваме.

— О, държим, капитане. — Чела остави бокала си и стана. Акстис би бил предоволен да ги качи двамата с Кай на някоя от златните баржи и Дануб да отнесе проблемите му. Не би се поколебал да прехвърли отговорността си на реката, а ако баржата случайно потъне с все двамата делегати, гребците и останалия персонал, цената би била повече от приемлива, защото щеше да отложи с още четири години сблъсъка на Виен с Мъртвия крал.

Каретата се търкаляше в средата на гвардейската колона, покрай гори и полета, градчета и махали. Чела се хвана, че зяпа пейзажа навън, че се радва на топлинката, така рядка напоследък в дъждовната есен, че вдишва дълбоко селските миризми и дори вонята на фермите. Когато някой извика: „Хонт“ и я изтръгна от дрямката, тя си прехапа езика с надежда острата болка да ѝ проясни ума. Животът хвърля повече заклинания от най-добрия некромант и тези заклинания, макар меки и недоловими, са двойно по-опасни.

— Още колко? — извика тя на кочияша.

— Миля, две най-много.

Търкаляха се със скърцане още няколко минути, после каретата спря.

— Не може да сме стигнали толкова бързо. — Кай отвори вратата. Живи плетове, пасящи крави. Движение на коне и златни брони, сетне Акстис се смъкна от седлото пред тях.

— Лейди Чела, друг делегат…

— Махни се от пътя ми — извика някой високо. — Не можеш да ме спреш, дошъл съм с мирна мисия.

Акстис затръшна вратата на каретата в лицето на Кай.