Императорът на тръните

— Нямате власт тук, сър! — повиши на свой ред глас капитанът. Всъщност с този тон Чела го беше чувала да говори само на гвардейците си. — По-добре се върнете в своята колона.

Някой скочи от коня си, Чела го чу съвсем ясно.

— Тук съм на дипломатическа мисия, капитане. Вашата работа е да ми съдействате. Ако се сбием, тогава — да, имате право да се намесите. Но не и преди това.

Вратата на каретата се разтърси — някой бе дръпнал дръжката. Чела се опита да погледне, но Кай ѝ пречеше да види какво става навън.

— Това трябва да са представителите от Удавените острови, нали? Кой друг би дошъл от запад? — Силно смръкване. — Не мирише на Мъртвия крал. Кого вардиш вътре, капитане?

Кай отвори вратата. И политна назад, наполовина избутан, наполовина по своя воля, когато Йорг Анкрат, облечен като за път в червено и черно, нахлу в каретата.

— Чела! — Момчето я облъчи с една от опасните си усмивки, без изобщо да поглежда към Кай.

Йорг.

Той се настани на пейката срещу тях и изпружи крака — ботушите му бяха кални, — спокоен и доволен. Преметна дългата си черна коса на гърба, черните му очи я претегляха с усмивка, добро настроение смекчаваше острите черти на лицето му, изгорено наполовина — като печат, удостоверяващ на какво е способен.

— Двама? — Пак онази остра усмивка. — Само толкова живи ли се намериха на целите Удавени острови? А и ти не си бретанка, Чела. Щях да го доловя в гласа ти, ако беше.

— Онзи Йорг? — Кай се обърна да я погледне.

— О, определено съм Йорг. — Йорг се наведе напред с ръце на коленете. Отвън се струпваха гвардейци. — И определено изглежда, че съм обект на нездрав интерес от определени среди. Не съм ли прав, Чела? — Сложи небрежно ръка върху бедрото ѝ. — Но вече съм женен мъж, съкровище, така че по-добре избий романтиката от ума си.

— Мъртвия крал… — започна Кай.

— Мъртвия крал също ме обича, види се — каза Йорг и стисна силно крака ѝ. — Наблюдава ме от години. Изпратил е свои да отворят гробницата на брат ми. — Завъртя рязко лице към Кай. — Знаеш ли защо?

— Аз…

Йорг отново се извъртя към Чела.

— Не знае. А ти?

— Не.

— Срамота. — Йорг я пусна и се облегна назад. Кракът ѝ гореше. — Да продължаваме, викам? Моята колона е пред вас, чака да прекоси Райм по моста на Хонт.

Кай удари два пъти с юмрук по тавана на каретата — знак за кочияша да пришпори конете.

— Чувал съм това-онова за вас, крал Йорг, и се учудвам, че сте склонен да останете в една карета с лейди Чела.

— Разказала ти е за нас, а? — Йорг се наведе отново напред, съзаклятнически. — Честно да ти кажа… Чакай, аз даже името ти не знам. Знам, че си от Островите, защото в каретата ми се вози твой сънародник, от Мърси, Гомст му викат. Радвам се, че Мъртвия крал праща на Събора поне толкова бретанци, колкото имам и аз в свитата си. Та как се казваш?

— Той е Кай Самърсън — отвърна Чела, с надежда да си върне поне отчасти контрола върху разговора. — Е, защо още си тук, Йорг?

— Може би просто харесвам компанията ти? Не ти се вярва, че копнея по своята дама от тресавището? — Йорг обходи с похотлив поглед тялото ѝ, от главата до петите, и Чела усети как кръвта ѝ по своя воля се вдига към лицето ѝ и страните ѝ поруменяват. Анкрат го забеляза моментално и широката му усмивка стана още по-широка. — Изглеждаш… различно, Чела. По-стара?

Чела мълчеше упорито. Друсаха се още стотина метра, преди той отново да проговори:

— Честно? Честно, не се сещам за лесен начин да ви избия всичките, а за да опазя сина си от вас, трябва да ви наблюдавам зорко. Отблизо. Ако това се окаже невъзможно, ще се наложи да прибягна до другото, разбира се, тоест да ви избия по трудния начин.

— Син? — Трудно ѝ беше да си го представи, а въображението ѝ се беше върнало с цялата си сила, обратнопропорционално на затихващите ѝ некромантски способности. — Имаш син?

Йорг кимна.

— Имам. Още един Уилям, с когото дядо му да се гордее. Макар че не знам дали Олидан от Анкрат е доживял да стане дядо.

— И да е умрял, не съм чула нищо. — Имаше време, когато усещаше всяка смърт като вълничка в изкуствено езеро, а кралят на Анкрат би разплискал доста вода със смъртта си. Сега виждаше живия свят с нови очи, но за мъртвите земи беше сляпа и глуха. По вина на Йорг, разбира се. Повтори си го още веднъж с надеждата да си повярва. По вина на Йорг.

Той свъси вежди за миг, после отново си лепна усмивката, която му служеше за броня.

— Няма значение.

— Нямам планове за сина ти, Йорг — каза Чела. И наистина беше така, факт, който я изненада.

— А ти, Кай Самърсън? Ти деца убиваш ли? — попита Йорг.

— Не. — Отговорът дойде бързо и категорично, с нескрито възмущение. Смешно беше некромант да се бунтува срещу подобно предположение, но пък Кай още не беше убил никого, откакто Чела го беше взела под крилото си, напомни си тя. Когато си се запознал с тъмните изкуства сред ордите от трупове, залели Островите, убийството вече не е задължително условие да те приемат за чирак.