Императорът на тръните

Каласади и Юсуф дойдоха да ме изпратят чак до края на града. С Ибн Фейд се бях сбогувал в прохладата на тронната зала, получил бях подаръци във вид на злато, диаманти, янтар и карамфил. „Болка има винаги“ — каза ми халифът и затвори шепата ми около подправката.

Омал чакаше с камилите, общо десет на брой, от тях три високи и бели — дар от халифа, — очевидно животни за разплод и от най-добра порода. За мен трите бяха точно толкова злобни, тромави и смрадливи като останалите. Имахме още трима камилари освен Омал и петима ха’тари за охрана.

— Дано пътуваш мирно и спокойно, крал Йорг — каза Каласади и се поклони с ръка на сърцето.

— Още не ми се е случвало да пътувам мирно и спокойно, но да се надяваме, че този път ще е изключение. — Ухилих се и му кимнах.

— Следващия път ще дойдеш в дома ми да те запозная със съпругата си и да видиш с какво трябва да живея — каза Юсуф, усмихнат и със светлина в очите.

— Следващия път — непременно. — Обърнах се да тръгна, но се спрях. — А принцът на Стрела? Предсказанията ви не сочат ли, че трябва да ме премахнете от уравнението, за да му разчистите пътя? — Смразих се за миг. Хрумна ми, че деветимата мъже в кервана са получили заповед да заровят трупа ми в някоя дюна.

Усмивката на Юсуф позастина, очите му стрелнаха със смущение Каласади. По-възрастният мъж преплете пръсти и ги вдигна към брадичката си.

— Нашите предвиждания не те сочат като значителна пречка пред принца на Стрела, крал Йорг. А това ни спестява необходимостта да решаваме моралната дилема редно ли е да жертваме един заради добруването на мнозина.

— Ако той дойде в Ренар, Йорг, не заставай на пътя му — каза Юсуф, умолително някак. — Не би било мъдро от твоя страна.

— Хм. — Казаното ме стъписа, макар че вещаеше едно наистина спокойно пътуване, поне що се отнася до матмагьосниците. — Щом казвате.

След което се покатерих на камилата си.

37.

ИСТОРИЯТА НА ЧЕЛА

Присъствието на Керес беше белязало всичко по неприятен начин. Каретата скърцаше като ставите на старец, а всичко, което личата беше докосвала, изглеждаше мъртво, обезцветено и толкова сухо, че да изсмуче влагата от кожата ти.

— По един или друг начин тя ще се върне при Мъртвия крал. — Чела обърна гръб на пътя. Кай стоеше плътно до нея.

Личата щеше да се води по цепнатините и разседите, там, където воалите висяха прокъсани между света и сухите владения на мъртвите. Щеше да пътува в ковчези, да се слива със сянката на тежко болни, да се носи с чумни спори и след време щеше да се появи в двора на Мъртвия крал, увита в нов саван от неспокойни духове, които е събрала пътьом.

— Трябва да тръгваме, госпожо делегат. — Капитан Акстис от Златната гвардия беше пратил хората си една миля надолу по пътя, докато некромантите обгрижваха нуждите на Керес. Макар гвардейците да не подозираха за личата, присъствието ѝ ги правеше неспокойни, отразяваше се на бойния им дух. Акстис очевидно нямаше търпение да продължат напред и да оставят Готеринг на мъртвите.

— Да тръгваме тогава. — Чела се качи в каретата и извика на кочияша: — Пришпори конете!

Каретата се юрна напред още преди Кай да е затворил вратата. Младежът се хвана за ръба на пейката, за да не падне в скута на Чела, и остана за миг така, телата им се полюшваха на някакви си трийсетина сантиметра едно от друго. Пулсът на Чела рязко се ускори.

„Много е бърз в ръцете“ — помисли си. Представи си как би паднал отгоре ѝ, ако не беше толкова бърз. Кай възвърна равновесието си и седна на пейката срещу Чела точно когато тя посягаше да го отблъсне — явно и двамата бяха стигнали до едно и също решение. Тя стисна юмруци, заби остри нокти в дланите си и облегна глава назад. „За какво ми е изобщо недорасляк като него, нищо че е хубав и рус? Неузряло месо.“

— Скоро ли ще стигнем в Хонт? — попита Кай.

— Да.

Кай го знаеше и без да пита. Живите просто обичаха да дрънкат. Сигурно защото знаеха, че в гроба ще мълчат цяла вечност. Същата нужда раздвижи и нейните устни, разни думи напираха да излязат. Тя стисна решително зъби.

— А после по брега на Дануб — рече Кай. — Виждала ли си го, Чела?

— Не.

— Казват, че ако си влюбен, виждаш водите му сини.

Преди да се заеме с Йорг, никога не беше пътувала, никога не беше напускала Гелет, ако не броим онова кратко пътуване от Йонхолт до планината. Няколко нищо и никакви мили за три живота, но пък какви неща беше видяла по време на онова пътуване.

Три живота, посветени на смъртта и на загадките, възможно най-далече от живота с неговата врява, мръсотия и боричкания. И ето я сега, подмята се на път към сърцето на империя, жива до повръщане, стомахът ѝ се свива от друсането на каретата и от мисълта какво предстои. Преди Мъртвия крал да я обяви за свой представител и да ѝ връчи пет печата с право на глас, Чела и за миг не се беше съмнявала в неговата гениалност. Сега знаеше, че не е гениалност, а лудост.