Императорът на тръните

— Любов — усмихна се Йорг. — Ето едно нещо, което със сигурност посяга към теб, ако ти му посегнеш.

Каретата слезе от моста и стъпи на северния бряг, където пътищата бяха в по-добро състояние.

— Може би трябва да се върнеш в своята карета, Йорг, при своята кралица. Току-виж оттам гледката ти харесала повече. — Всъщност, установи тя, предпочиташе Йорг да остане, но го дразнеше по навик. Не знаеше друг подход към него, освен да го измъчва. За миг си спомни иглата, с която бе изтезавала Кай, и отново я усети как се впива в живо месо.

Йорг си дръпна краката и се наведе към нея, много близо, ръката му отново се озова на бедрото ѝ.

— Какво се надяваш да постигнеш на Събора, Чела? Мъртвия крал едва ли вярва, че ще спечели съмишленици. Дори за господин Самърсън не съм много сигурен. Че му е съмишленик. Така че какъв е смисълът, защо отивате там?

— Смисълът е, че имаме право да сме там и че Мъртвия крал иска да присъстваме. Ето, дадох ти две причини, Йорг от Анкрат, и всяка от тях трябва да ти е достатъчна. — Чела примижа, когато той стисна бедрото ѝ. Животът и болката вървяха ръка за ръка и нито едното не ѝ харесваше.

Той присви очи — колцина бяха виждали този поглед, преди да склопят завинаги своите? — и се приближи още, дъхът му погали бузата ѝ.

— Тук сте, за да ни покажете човешкото лице на мъртвия прилив? Да успокоите Събора? Ти ще омагьосваш престарели крале с чара си, а русият хубавец ще флиртува с техните кралици и принцеси?

— Не. — Гняв забълбука в гърдите ѝ, горещ под неговия хладен дъх. Ръцете ѝ се свиха в юмруци. — Тук сме да въртим номера, да мамим и да убиваме, точно като теб, Йорг от Анкрат, защото какво друго могат да донесат на света строшени същества като нас?

— Ренар.

— Какво? — Бедрото ѝ отново гореше там, където той я докосваше.

— Йорг от Ренар.

— Не те ли гложди да носиш името му, на онзи, който уби малкия Уилям? И милата ти майчица Роуен?

— По-добре неговото, отколкото на баща ми.

— По-добре неговото, братовото му? На човека, когото още държиш в тъмница? Недей да ми се зъбиш, чувам какво си говорят гвардейците. Как си убил Харан и още един добър мъж, за да стигнеш до сина на чичо си.

Той се наведе още по-близо, досами ухото ѝ.

— Може би нося името му, за да не забравя какъв е цветът на душата ми. — Дъхът им се смеси, той издишваше, тя вдишваше. Чела долови ухание на канела.

— Само толкова ли беше нужно, за да те съблазня, Йорг? Да съм съвсем мъничко по-малко прокълната?

Той извърна глава и впери поглед в Кай, който седеше свит в сенчестия си ъгъл.

— Излез.

И той излезе. Дневна светлина, студена, печална и неканена, се разля за миг в каретата, после изчезна заедно с Кай.

— Въпреки това ще те убия — каза Йорг, много отблизо.

Чела затвори устата му с целувка.

Плъзна ръце по раменете му, надолу, после отново нагоре под диплите на туниката, по горещите и твърди мускули на гърба, надупчени от стари белези — дълбока бразда от тежко острие, по-плитки от порязвания с нож и стотици малки вдлъбнатини от трънните рани. Той я затисна с тялото си, висок, тежък, тъмната му коса ги захлупи, изгорената половина на лицето му изстърга по нейното миг преди устата му да намери ямката на шията ѝ.

Нещо горещо, влажно и живо се разля в нея, внезапен прилив, който я остави без дъх и я издигна. Силата на живота, така упорито отричана, отми издъно съпротивата ѝ, неумолима и неизбежна като пролетта. Тя заби нокти в него, гневна, яростна, искаща. Той я повдигна, без колебание и без усилие, гърбът ѝ се удари в тапицираната стена на каретата. Някакво слабо гласче в главата ѝ прошепна с тревога, че кочияшът ще дръпне юздите, разбрал удара като сигнал да спре, и гвардейците ще се струпат около каретата. Йорг се притисна силно в нея и всички други гласове замлъкнаха. Страстта му получи своя отговор, нуждата се излъчваше от тялото му на вълни, крещеше с накъсания му дъх.

Телата им се притискаха жадно и свирепо, нейното се напрягаше под тежестта му, пръстите ѝ се сгърчваха, ту разтворени, ту стиснати в юмруци, ноктите ѝ разкъсваха калъфките на възглавничките. Отвън коне пръхтяха неспокойно, кобили цвилеха, жребци удряха с крак в инстинктивен отклик на разпиляла се енергия, надушили мириса на похотта им. Йорг я блъсна отново в стената, по-силно, и каретата се юрна рязко напред, конете във впряга препуснаха в тръс въпреки виковете на кочияша. Черни поли се набраха около кръста ѝ.

Йорг влезе в нея брутално, бързо, без да срещне съпротива. Нищо нежно нямаше в акта, сурова нужда тласкаше и двамата. Чела се надигна да го посрещне с цялата си сила. И двамата бяха ездачи, не предлагаха утеха и не търсеха утеха. Бяха като диви котки, потиснали за кратко инстинктивната си агресия в миг на примирие, наложено от някакъв по-дълбок и по-древен императив, ала неспособни да потушат възвиращото насилие, готови да се разделят с яростен рев в мига на освобождението.

— Стига! — Йорг я отблъсна от себе си и падна назад към пейката, извън обхвата на ноктите ѝ, задъхан, кръв течеше от ъгълчето на устата му.