Императорът на тръните

— Аз… аз ще кажа кога стига, кралю на Ренар — изсъска тя, задъхана като него. Искаше още, макар да знаеше, че това може да я убие. Усещаше гъдел във всеки сантиметър от тялото си, гореше с пламъците на възроден живот. Йорг се беше оказал ключът, който да отвори бравата. Може би всеки мъж би свършил работа, но беше някак редно да е именно той.

Йорг отметна потната си коса и стегна връзките на панталона си. Катарамата на колана му се беше счупила и не държеше.

— Искрено бих се учудил, ако успеете да стъпите на краката си, мадам. — И пак онази широка, палава усмивка. Изведнъж ѝ се стори съвсем млад.

— Значи така водите преговори на Събора? — попита тя. Сърцето ѝ още блъскаше лудо, тялото ѝ лежеше отпуснато в топлина и влага.

— Нека стигнем там, пък ще видим. — Йорг загреба няколко откъснати копчета от пода и посегна към вратата. — А когато ме короноват, ще се целунем за последно.

Сякаш тя би превила коляно да му целува ръката. Толкова беше нахален. Усети как зъбите ѝ се оголват в свирепа гримаса.

— И сега какво, връщаш се при благородната си любима? — Чела нагласи усмивка на лицето си, но знаеше, че усмивката не ѝ стои добре.

— Тя е твърде добра за мен и себеподобните ми, Чела. Аз съм развалена стока, която не подлежи на ремонт. Виж, с теб сме от един дол дренки. — Стрелна я с нова усмивка и отвори вратата. — Доближиш ли сина ми, ще те убия. — И си тръгна.

40.

Яхнах Барт и го подкарах в лек тръс покрай гвардейската колона, придружаваща представителството на Удавените острови. Скъсявах бързо разстоянието до Златната армия, заобиколила делегациите от Анкрат и Ренар. Катерин с двата гласа на баща ми и аз със своите седем.

Катерин щеше да разбере. Не знам как, но щеше да разбере — нямаше нужда да влиза в сънищата ми, не, тя просто щеше да надуши миризмата на Чела по мен. Миана щеше само да поклати глава, както го правя майките, а не невръстните момиченца. „Не ми казвай и не позволявай друг да ми каже“ — само за това ме беше помолила. И аз се опитвах да спазвам тази уговорка. Очевидно бе, че заслужава нещо по-добро, но за да го получи, ѝ трябваше по-добър мъж от мен.

Усетих, че съм се ухилил като последния глупак, и побързах да изтрия усмивката от лицето си. Езикът ме болеше, гърбът ми пареше на дълги резки. Издраното от нокти боли повече от плитките порезни рани. Това с Чела беше неразумно, но пък целият ми живот е поредица от опасни решения, които неизменно поставят на изпитание способността ми да постигна своето. Не че беше решение всъщност, защото решенията предполагат възможност за избор, а аз нямах избор. Има моменти, когато си даваме сметка, че сме просто пътници, че целокупният ни интелект и вменените предразсъдъци просто пътуват в обвивка от месо и кости, които отлично знаят какво искат и без ние да им казваме. Когато плътта усети огън, се дръпва назад инстинктивно, без да те пита. Случва се, когато мъж срещне жена, същите сили да превключат на обратен ход.

Макин ме придружи от края на нашата колона до каретата на Холанд.

— Оставил си ги сами да заговорничат? — Гледаше ме с подозрение, сякаш се досещаше, че съм сгазил лука.

— Въпрос на преценка — отвърнах. — Прецених, че няма да ни безпокоят. А ако опитат друго…

— Липсвала ти е компанията ни, така ли? — Макин приближи коня си до моя, рамо до рамо, и аз долових лекия аромат на карамфил. Тревожех се, че взема твърде много от подправката, тревожех се, че това притъпява острия му ум, но точно аз едва ли бях човекът, който да призовава към благоразумие. Кент Червения се присъедини към нас.

— Липсвахме ли ти? — попита той, като ехо на Макин.

— Да сте ми липсвали? Помниш ли Чела? От пещерите на левкротите и от тресавището? Ти колко дълго би останал в една карета с нея?

Двамата потънаха в кратко мълчание, зазяпани в нивите край пътя. Коя ли част от гореспоменатите срещи си припомняха? Излязохме от дълъг завой и видяхме каретата на Холанд.

— Достатъчно дълго — каза Макин, отговаряйки с огромно закъснение на въпроса ми. Вече не помнех какво точно съм го попитал. — Бих яздил с нея достатъчно дълго.

Кент се пресегна и вдигна нагоре яката на туниката ми — не носех яката си вдигната отдавна, може би от откакто навърших десет, и със сигурност не я вдигах, откакто бях станал крал.

— Комар те е ухапал — изхъхри той с изгорения си глас и се пипна отстрани по врата. — Бая голям комар ще да е бил. Като онези в Кантанлонското тресавище.

Прехвърлих се от седлото на Барт върху стъпалото пред вратата на каретата, като дадох знак на кочияша да не спира.

— Липсвах ли ти, отче Гомст? — Затръшнах вратата след себе си и се пльоснах на седалката между Катерин и Миана; едната побърза да дръпне книгата си, другата — сина ми.

— Орин разказвал ли ти е как двамата се срещнахме на пътя, Катерин? — попитах тъкмо когато епископът отваряше уста да отговори на първия ми въпрос.

Тя затвори книгата, някакво малко опърпано книжле с подвързия от червена кожа.

— Не.

— Хм. А аз си въобразявах, че съм му направил дълбоко впечатление.