Императорът на тръните

Подадох Уилям на Горгот, тикнах го към него, докато левкротата не се видя принуден да вдигне едната си голяма трипръста ръка и да го поеме. Стоеше съвсем неподвижен, ококорен, вперил немигащ поглед в моя син, който едва запълваше дланта му.

— Хората ме отбягват… никога не съм държал бебе — каза той. — Мислят си, че онова, което ме е развалило, ще премине и в децата им, ако ги докосна.

— А може ли да премине? — попитах аз.

— Не.

— Тогава…

Стояхме и гледахме как синът ми диша кротко.

— Прав си, дето не искаш да сме приятели — казах аз. — Но ще бъдеш ли приятел на Уилям, така както беше приятел на Гог? — Момчето щеше да има нужда от приятели. Хора, по-добри от мен.

Горгот кимна бавно с голямата си глава.

— Ти ме научи на това. Показа ми колко ценен е Гог. — Вдигна Уилям почти до лицето си. — Ще го пазя, Йорг от Анкрат. Ще го пазя, все едно е мой.

41.

ИСТОРИЯТА НА ЧЕЛА

— В хана няма място — уведоми я Кай и я стрелна с крива усмивка. — Аленхор е пълен. — Качи се в каретата и събу калните си ботуши.

— Пълен със?

— Ескорта на крал Йорг — отвърна Кай.

— Тогава нека Акстис пришпори конете към следващия град — каза тя.

— Има много път до Гаус, а и гвардейците явно са свикнали да спират тук и да ги посрещат добре. Мрънкат, недоволни са. Направо да си помисли човек, че под златните шлемове и строгите лица има истински хора.

— Не е моя грижа. Да тръгваме. — Едва изрекла думите обаче, Чела разбра, че може и да се окаже нейна грижа. Най-напред усети вкуса, нещо нередно във въздуха, сякаш… — Чакай.

Кай спря, нахлузил наполовина единия си ботуш.

— Какво?

Студени тръпки по гръбнака…

— Просто почакай, става ли? — каза Чела и вдигна ръка.

Нещо нередно. Глождеше я като пясък в очите. Температурата спадна рязко, макар че дъхът не се къдреше пред устата ѝ, значи усещането беше лъжливо.

— Лич. — Кай също го беше усетил.

— Крие се — каза тя. — Тантос.

— Какво иска? — Близостта на личи неизменно се отразяваше зле на небрежното му спокойствие. Карес го ужасяваше. Тантос му действаше още по-зле.

— Да напомни — каза Чела. Някаква част от нея се бе надявала, че планът се е променил или е бил забравен някак, голяма част от нея и все по-голяма ставаше, колкото повече я притегляше животът. Тя прокле наум Йорг Анкрат и мобилизира самообладанието си за новата задача.

— Иди в града, намери каруца и я натовари с бурета бира. Ще нощуваме в нивите край реката. Гвардейците ще си получат празненството.

Кай подуши въздуха.

— Май ще вали.

— Да запалят огньове. Скоро изобщо няма да забелязват дъжда.

— Мда, бирата има този ефект — каза Кай. Не успя да се усмихне обаче. Трудно е да се усмихнеш, когато смъртта дебне толкова близо и ти стърже по нервите.

Чела бръкна в кесията, която носеше на колана си.

— Вземи това. — Отброи четири тежки златни монети в шепата му, бретански.

— Какво… — Той побутна с пръст миниатюрното черно шишенце, което лежеше в шепата му сред монетите. Ако се съдеше по физиономията му, и сам се беше досетил.

— Вода от Стикс. По една капка на буре.

— Какво ли би било? — Чела държеше халбата пред себе си и я въртеше леко, бирата вътре се плискаше лениво по стъклените стени. Пяната почти се беше стопила, само малко островчета се белееха тук-там в тъмно, огряно от луната море. — Да летиш.

— Да. — Кай се взираше в собственото си тъмно море, в собствените си пръснати островчета от пяна. Може би си мислеше за своята удавена земя.

Дълго мълчание. Дъждът се лееше без звук. Откъм Аленхор долиташе приглушен смях, гвардейците на Йорг явно празнуваха нещо.

— Как е възможно почти да летиш? — Чела поклати глава.

— А как е възможно почти да обичаш? — Кай вдигна поглед към небето, беззвездно и черно като библия. — Стоях на една скала, щръкнала над Каналното море, където вълните се блъскат в бели скали. Вятърът там духа студен, толкова студен и силен, че изпива топлинката от костите ти. И аз се наведох напред, срещу него, само той ме държеше, а далече под мен тъмните вълни се плискаха гневни. И то ме изпълни, все едно съм направен от стъкло, от лед, от въздух, и в ума ми остана само гласът на източния вятър, гласът на вечността, зовеше ме.

— Но?

— Но не можах да го последвам. Противното би означавало да отлетя далеч от всичко, което познавах. От себе си. — Той поклати глава.

— А сега бихме дали мило и драго да отлетим далеч от себе си, нали? — Чела завъртя отново халбата, бирата се плисна през ръба и се стече на масата. Изправи се. По цялото поле лежаха гвардейци, заспали сякаш в калната трева, някои още със златните си брони. Капитан Акстис се беше сринал по гръб на прага на шатрата си, с меч в ръка, отворените му очи гледаха небето, пълни с дъжд. От близо тристате гвардейци само единайсет не бяха отпили и глътка от аленхорската бира. Личът ги беше открил в тъмното и си беше поиграл с тях, но първо ги беше смълчал — чули бяха влажните звуци, когато изтръгна езиците и гръкляните им.