Императорът на тръните

— Тантос и другите ли ще иска, как мислиш? — Кай избута бялата ръка на едно лагерно курве — роклята му бе подгизнала от дъжда, косата бе потъмняла, лицето бе заровено в калта, — надигна се от стола си и застана до Чела.

Тя кимна.

— Ще идат в гората и когато Мъртвия крал пристигне, ще се присъединят към войската му.

Кай придърпа плаща на гърдите си. Мъгла покриваше земята на дебел пласт, издигаше се отникъде, от самата пръст сякаш, бяла като мляко.

— Започва се.

Усещането за нещо нередно, която я тормозеше цяла вечер — като червеи, които се гърчат под кожата, — сега кристализира в чист ужас. Когато мъртвите се връщат, винаги те обзема чувството, че реката на света е потекла нагоре, срещу течението си, все едно самият ад ги повръща. Акстис се надигна пръв, преди своите хора, преди мъртвите курви, преди момчетата с подносите и парцалите. Не мигаше. Дъждовна вода се стече от очите му, но той не мигна нито веднъж. Живите не правеха така.

Мъже в златни брони се изправяха наоколо. Стиксовата вода не оставяше други белези — освен смъртта, разбира се, — и всички изглеждаха непокътнати, ако не се брояха малцината, които бяха паднали в огньовете. Стиксовата вода върши своето без излишно бързане, първо притъпява сетивата ти, приспива те, парализира най-напред гласа ти, а после и по-големите мускулни групи. Накрая смъртта идва със страшна агония на изтерзани мускули. В пръстите на Чела беше останало достатъчно некромантство, за да знае, че не са умрели лесно. Болката им отекваше в нея.

— Все още не разбирам — каза Кай. — Много скоро някой ще забележи, че нашите гвардейци не са като другите, че им има нещо. За каква дипломация и преговори говорим изобщо? Чудо ще е, ако се измъкнем, без да ни обезглавят и изгорят. Защото това правят с хора като нас. И то ако имаме късмет. Ако не — първо кладата, после обезглавяват каквото е останало.

— Мъртвия крал си има своите основания — каза Чела.

— Всичко това само за да всее страх? Вижда ми се прекалено.

Чела сви рамене. По-добре беше Кай да не знае основанията на Мъртвия крал. По-добре бе и тя да не ги знаеше.

— Оттук нататък ще яздим.

— Какво? Защо? — Дъждът изведнъж се усили, сякаш за да подчертае възмущението му.

— Е, ти можеш да останеш и в каретата, ако искаш. — Чела избърса водата от лицето си и плю. — Но там ще е Тантос, а личите не са най-добрата компания за из път.

42.

Виен е най-великият град на земята. Може и да греша, разбира се. Възможно е в безкрайния Линг или в сърцето на Серана отвъд Сахар, или нейде в прахоляка на Индус да се крие още по-великолепно човешко творение. Съмнявам се обаче. Богатството на цяла империя е било харчено във Виен година след година и век след век, разменяно срещу камък и майсторлък.

— Невероятно. — Макин свали шлема си, сякаш той му пречеше да попие в пълна мяра заобикалящата ни отвсякъде красота. Райк и Кент мълчаха занемели. Мартен яздеше плътно до мен, селяк от главата до петите, какъвто го помнех от първата ни среща, сякаш шестте години начело на победоносните ни армии изобщо не ги е имало, сякаш натрупаният опит и придобитото лустро са били отбой, уплашени от цялото това великолепие.

— Тук дори лорд Холанд би изглеждал прост селяк — каза Макин.

След като превзех Стрела, бях пообиколил доста градове, но в малко от тях имаше и една сграда, която да се равнява на грандиозните здания, които се редяха от двете ни страни на пътя към двореца. Тук благородниците на старата империя бяха строили летните си къщи, във всякакви форми и размери, имаше малки красавици от розов мрамор, излезли сякаш от сладкарска работилница, имаше и гиганти от гранит, които стържеха небето, всички в бясна надпревара да впечатлят императора и двора му и да се надминат един друг. Моят прадядо е бил един от тях, управлявал е земите си от името на императора и по благоволение на неговия стюард. А когато стюардът умрял и империята се разпаднала, дядо ми си присвоил Анкрат, сложил си корона и се нарекъл крал.

Ала дори тук, във Виен, по улиците се усещаше безпокойство. Не просто вълнението заради Събора. Натрупало се беше напрежение, сякаш целият град е затаил дъх. Клади горяха в уличките и на далечните площади, хората изгаряха мъртъвците си, страхуваха се, че може да ги вземе нещо по-лошо от огъня. Тълпи се бяха събрали да ни посрещнат, но и от тях се излъчваше тревога.

Пътищата към двореца — четири на брой — са толкова широки, че и най-силният мъж не може да метне копие от едната им страна до другата. Нашата колона яздеше в центъра, петнайсет коня в редица и трийсет в колона, каретите — в средата, фургоните — отзад. Поверениците на Онса, които доставяха любов по договорка, и другите „следовници“, с които колоната ни беше обрасла по пътя дотук, се бяха стопили в покрайнините на града. Капитан Девърс беше дал да се разбере, че никой от тях не трябва да доближи Златната порта. Голям майтап. Убеден съм, че и най-голямата къща на колела, претъпкана с проститутки, би вкарала през градските порти по-малко грях, отколкото Стоте в най-хрисимия си ден.