Императорът на тръните

Яздех и мрачните мисли ме затискаха все повече. Дошъл бях да заменя една корона с друга, да стана от своя трон и да седна на друг, още по-неудобен. Може би щях да открия третия начин на Фекслър Брюс и да запуша с хартия пукнатините, които раздираха света. Не знаех. Но знаех, че Йорг, ако сложи новата корона и седне на най-високия трон, няма да е по-различен от сегашния. Няма да е по-добър. Пак ще е вързан за миналото, в плен на шипката.

Императорският дворец се възправя на площад толкова голям, че великолепните къщи в дъното му изглеждат миниатюрни. Четирите пътя се сливат при двореца, пресичайки исполинския площад, настлан с плочи, но без никаква украса — без статуи, фонтани или паметници. В нормални дни богатите виенчани сигурно се сбираха на този площад, харчеха по някоя и друга монета пред сергиите и павилионите, хапваха на крак. Наближи ли Събора обаче есенните ветрове брулят само голите плочи.

— Мамицата божия! — прекъсна мислите ми Макин. Изправил се бе на стремената.

Сър Кент се намуси. Откакто бе станал набожен, вечно се мусеше, когато някой богохулства.

— Що за език! — казах неодобрително на Макин. — Какво толкова има?

— И сам можеше да видиш, ако не си седеше на четирибуквието — каза той с нещо като усмивка, но все така невярващо ококорен.

Въздъхнах и се надигнах. В далечината, на половината разстояние до двореца, рехава линия войници в черно стоеше напреки на Западния път. Имаше нещо познато в червените гребени на шлемовете и в нелепите набухнати панталони, на ивици в синьо и жълто, които се подаваха под лъскавите брони.

— Мама му стара, това е папата — възкликнах и си седнах на четирибуквието.

— Папата? — попита Райк, сякаш никога не беше чувал тази дума.

— Да, брат Райк. — Колоната започна да забавя. — Една дебела бабичка с тъпа шапка, безгрешна.

Скъсихме разстоянието, копитата на конете трещяха по павирания път. Папската гвардия чакаше неподвижно, алебардите им подпрени на паветата, остриета щръкнали към небето, украсата им от флагчета брулена от вятъра. Капитан Девърс даде знак на хората си да спрат пред редицата. Зад папските гвардейци се виждаше носилка — масивна конструкция с тежка украса, затворена от всички страни да пази пътничката си от лошото време и от любопитни погледи. Десетимата носачи стояха мирно покрай дългите прътове на носилката.

— Нейно светейшество ще говори с крал Йорг — извика гвардеецът в средата на редицата. Сигурно беше капитанът им, макар нищо в облеклото да не го отличаваше от другите.

— Става интересно. — Смъкнах се от седлото и тръгнах към челото на нашата колона.

Когато се изравних с каретата на Холанд, Миана отвори вратата.

— Внимавай, Йорг, и гледай да оправиш нещата — каза ми. — Защото другия път Мартен може и да не е наблизо.

Обърнах се, хванах ръката ѝ в своята и си измислих усмивка специално за нея.

— Разделих се с четирийсет хиляди в злато, за да си осигуря тази среща, кралице моя, и няма да я пропилея. Случва се да съм глупак, но чак идиот не съм.

— Йорг… — Тя ме погледна втренчено, предупредително, после си издърпа ръката.

Предните редици се разделиха и аз застанах пред папската гвардия. Мъжът в средата погледна многозначително Гог, който висеше на кръста ми.

— Е, ще ме заведеш ли при нейно светейшество най-после? Не мога да чакам цял ден, имам си работа. — И кимнах към гигантския купол на двореца, който се издигаше зад него.

Пауза, после гвардеецът се обърна и ме поведе. Стигнахме до затворената носилка и трима от носачите се разтичаха да донесат столове: двама мъкнеха широка табуретка с цикламена тапицерия, третият носеше обикновен сгъваем стол с кожена облегалка за мен.

Дойде още един и четиримата застанаха по двойки от двете страни на вратата. Възширока врата, забелязах. Пети притича зад носилката, чух как се отваря вратата от другата ѝ страна. Сигурно на него се падаше задачата да бута.

По-близката до мен врата се отвори и няколко акра цикламен брокат, изопнат върху поклащаща се сланина, запълниха отвора. Носачите се пресегнаха и измъкнаха две къси ръце с пръсти като наденици, отрупани с тежки пръстени. И взеха да дърпат. Петият буташе. Планината изгрухтя, появи се наведена напред глава, рядка тъмна коса лепнеше от пот по червен скалп. Златно разпятие висеше под надиплената шия, адски тежко на вид, дебело сантиметър и нещо, дълго трийсетина, с рубин в средата като символ на Христовата кръв. Сигурно тежеше повече от новородено.

И ето я нея, върховният глава на църквата, пастирката на безчет овце, измъкната като охлюв от черупката му. Сладникавият аромат на парфюми и масла напразно се опитваше да скрие вонята, която излезе на светло заедно с нея.

Помогнаха ѝ да седне на табуретката, която едвам я побра. Гвардеецът от редицата стоеше неотклонно до мен. Светли очи, зорък поглед, ръце с много белези. Смешните панталони не биваше да ме разсейват. Зорките мъже следва да бъдат наблюдавани зорко.

— Ваше светейшество. — Или Пия XXV, ако трябваше да я назова по име.