Императорът на тръните

А ето, че аз водех новородения си син там, където Строителите щяха да подпалят своя пожар. Ако Фекслър се окажеше толкова заблуден, колкото бе намекнал Михаил, ако природата на съществуването не подлежеше на промяна, то Виен щеше да изгори и нови слънца щяха да изгреят в последния ден на човечеството.

Скъсявахме разстоянието до Виен и времето ни затисна — късната есен изсмука последната топлинка, речни мъгли затулиха слънцето, валеше безспир, дъждът беше студен и носеше униние, превръщаше земята в море от кал. И с всяка миля, която поглъщаха копитата, надеждата чезнеше — все повече селца заварвахме празни, все по-често се сещахме за Готеринг и виждахме заплаха зад всяко дърво. Гвардейците докладваха за разровени пресни гробове, за съсипани есенници по полетата, за ябълки, които гният по клоните.

Подминаваха ни ездачи, конете им запенени и изтощени, мъжете, които ги яздеха — мрачни и отчаяни. Всички разказваха за ордите на Мъртвия крал, за удара им срещу Анкрат, за похода им през Гелет, а сега и за заплахата срещу Атар, за черния клин, който мъртвите забиваха в империята, следвайки същия път, по който се движехме ние само с няколко дни преднина.

Може да се каже, че разрушението и гибелта винаги са ме следвали по петите, но никога толкова буквално и осезаемо като сега. Пътувах към Виен и адът вървеше след мене.

Спряхме да пренощуваме в градчето Аленхор и вечеряхме на маса в просторна бирария, толкова голяма, че можеше да побере триста гвардейци. Тук поне, в Аленхор, на самия праг на имперското сърце, нито зимата, нито чумата на Мъртвия крал бяха забили все още зъбите си. Местните ни гостиха с големи бутове печено месо върху дървени подноси, цели агнета с хрупкава кожица, залети с марината от чесън, билки и кестени, имаше и телешко алангле, което си пускаше кръвта, като му забиеш ножа. И бира имаше, светло пиво с дебела бяла пяна, сервирано в половници, които приличаха на бурета, направени от дървени летви и стегнати с метални пръстени, и в големи стъклени халби за високата маса. Аленхорци май искрено се радваха да ни видят, в цялото градче се долавяше празнична атмосфера. Макар че на мен ми хрумна и друга причина за гостоприемството им — може би се надяваха, че ако ни нагостят богато, гвардията ще реши да попълни провизиите си някъде другаде.

Бирата беше чудесна, с остър привкус, и аз изпих твърде много, може би за да притъпя спомените от каретата на Чела, които се въртяха неуморно в главата ми, спомени, заради които се чувствах хем омърсен, хем жаден за още. Късно вечерта се пресегнах през Миана и взех сина ни от люлката до нея.

— Не го буди, Йорг!

— О, я стига, ще го изведа на разходка. Добре ще му се отрази. — Уилям, който все още изглеждаше само наполовина човек, както често се случва при новородените, спеше дълбоко и дори не помръдна, когато го притиснах пиянски към гърдите си. Май нищо не бе в състояние да го събуди. Изтръпнах внезапно, спомнил си Дегран — безжизнен в ръцете ми, като парцалена кукла. Прогоних гневно спомена, който вгорчаваше настроението ми всеки път, щом вземех в ръце момченцето си. Смъртта беше напуснала пръстите ми в деня, когато разбих обсадата на Призрачния.

— Поне го завий добре, вземи му…

— Млъкни, жено. — Голяма мърморана беше, да се чудиш как събира толкова енергия в дребното си телце. — Благодари се, че не го оставям в планината като спартанците.

Пренесох го между десетките гвардейци, всичките наведени над блюдата и бирата си и извисили гласове в десетки различни песни. При централната врата, отворена, за да излизат навън жегата и вонята на стотиците попотени след усилния път тела, мернах Горгот — силуетът му трудно можеше да се сбърка, — на границата между светлината на факлите и мрака на нощта. Излязох, притиснал Уилям до гърдите си.

— Горгот. — Името му бе някак приятно за изричане, радост за устата.

— Крал Йорг. — Той обърна към мен котешките си очи, голямата му глава се завъртя бавно върху дебелия като дънер врат. Някаква особена тежест се излъчваше от моя Горгот, нещо авторитетно, лъвско почти.

— От всички хора, които познавам… — Застанах до него и проследих погледа му в нощта. — От всички хора, които познавам, откакто Нубанеца умря… само твоето приятелство и уважение съм искал. И само ти не ми ги даваш. Искам ги не защото не ги даваш… но наистина ги искам. — Не беше изключено бирата да говори вместо мен, но говореше истината.

— Пиян си — каза той. — Не бива да държиш бебета.

— Отговори ми на въпроса.

— Не беше въпрос.

— Нищо, ти пак ми отговори — рекох.

— Не можем да бъдем приятели, Йорг. Престъпления тежат на душата ти, кръв имаш по ръцете, грехове, които единствен Бог може да прости. — Гласът му почти ехтеше в мрака, по-дълбок и по-тъмен от нощта.

— Знам. — Вдигнах Уилям по-близо до лицето си и вдишах дълбоко миризмата му. — И двамата го знаем, ти и аз. Останалите го забравят понякога, заблуждават се, че може да отмине, да бъде заличено от времето. Само ти и Катерин виждате истината. И Макин, макар че той не може да прости на себе си, не на мен.