Императорът на тръните

Тобиас премести десния си крак, съвсем леко. Той знаеше. Пия със сигурност се бе обградила с най-добрите и въпреки това смяташе гвардията си за обикновена формалност. Като мнозина други и въпреки явните доказателства, които бях оставил зад себе си във вид на трупове, и тя си въобразяваше, че ще се справи с мен по традиционния начин. Тобиас обаче — той познаваше сърцето ми, споделяше инстинктите ми.

— Ти не си ми майка, дъртофелнице.

Трудно е да убиеш дебел човек с голи ръце. Дебелите хора си носят собствена подплатена броня. Един-два пъти се бях опитвал да удуша Бърло Дебелака, знам, че и Райк се е опитвал, също толкова безуспешно. Помръднех ли, Тобиас щеше да захвърли алебардата си — и тя беше реквизит, нищо повече, поредната проява на папската глупост, на кухата традиция. Не, той щеше да посегне за нож, скрит някъде по дрехите му. Аз също щях да извадя ножа, време за мечове нямаше. Понаучил бях доста за боя с ножове от брат Грамло, но наученото нямаше да ми помогне — щях да съм с гръб към Тобиас, седнал на стол, и щях да умра на секундата, преди дебелата кучка да е изквичала от страх, преди да съм я одраскал дори.

— Дръж се прилично, момче. — Владееше гнева си. Кардинали не се печелят с крясъци и истерия. Дебелокожие, търпение, време и постоянен натиск — това са качествата, които ще сложат и най-дебелия задник на папския трон, ако собственикът му е достатъчно хитър.

Примигнах.

— Не те ли предупредиха за мен? Мурило не е ли достатъчен пример? — Бързи ръце, това е тайната на боя с ножове. Но и най-бързите ръце няма да ти свършат работа, ако бъркаш за ножа си, докато противникът вече го стиска в ръка. Не пилейте бързината си в началото на първия ход. Няма да постигнете друго освен да уведомите противника за намеренията си. — Пратила си човек да убие…

— Един крал управлява по волята на хората си — прекъсна ме тя. Сега вече в гласа ѝ имаше нещо, намек за раздразнение. — Но за вечното си спасение хората гледат към Рим. Достатъчно голям си да знаеш кое е в твой интерес. И в интерес на сина ти. Катедралата…

Наведох се напред, без да бързам, все едно поглъщам жадно мъдрите ѝ думи, после се пресегнах, бавно, но уверено — колебанието ще ви изяде главата. После ударих мълниеносно. Откъснах разпятието от врата ѝ. Метнах го с всичка сила, по ниска парабола, така че да литне бързо и без да се отклонява от курса си. Тобиас го хвана. Хвана го между очите си — кръстът се заби странично в челото му, заседна там и продължи да си стърчи след като той залитна. А сега — ножът. „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето.“ Затиснаха ме спомени за свещениците на епископ Мурило, докато порех с ножа си надиплената сланина по шията на папата.

— Време да умреш.

Пия се срина на земята първа, после Тобиас, накрая и алебардата. А после онези от нас, които не лежаха умиращи, дълго просто стояхме и се гледахме.

43.

— Капитан Девърс, по всичко личи, че ще ме нападнат, докато съм под ваша защита! — ревнах му, решил, че ще е по-добре да повдигна въпроса преждевременно, а не чак когато четирийсет и повече папски гвардейци се юрнат да ме бодат.

Зърнах раздвижване сред златните шлемове край нашата карета. Щяха да минат няколко безценни секунди, преди Девърс да схване ситуацията.

— О, стига де, току-що убих папата, проклета да е. Ще ме нападнете все пак, нали? — Изтеглих Гог и се усмихнах приканящо на най-близките до мен гвардейци. Панталонките им бяха смешни, спор няма, но мъжете, които ги носеха, със сигурност щяха да ми видят сметката. Десетки алебарди срещу самотен меч на открито не е състезание. Заотстъпвах, заобикаляйки носилката. Носачите се разбягаха. Явно не държаха кой знае колко нито на Пия, нито на Рим.

Все още ошашавени, петимата гвардейци най-близо до мен наведоха за бой оръжията си. И това отприщи вълната — по цялата редица алебардите се снижиха, насочени към мен.

— Този мъж е под моя защита! — сети се най-после Девърс и пришпори жребеца си напред.

Тази реплика, кой знае защо, взриви папските гвардейци и те се втурнаха напред с нечленоразделни крясъци. Дори носачите се включиха и запротягаха към мен мускулестите си ръце, макар че защо — не знам. Човек да си помисли, че би трябвало да се радват, задето никога повече няма да разнасят папското туловище.

Златната гвардия се изсипа иззад гърба ми, а аз го ударих на пиян морков — Йорг в ролята на моркова, — влизах и излизах от покритата носилка, мушках се между носачите и така, докато не си спретнахме едно хубаво старомодно клане.

Което свърши бързо. Алебардите са по-дълги от мечовете, но ако са насочени в неправилната посока, битката не трае дълго. Насочили бяха оръжията си към мен. А трябваше да внимават за златните ми гвардейци.

Гог заседна в гръбнака на някакъв тип и се наложи да го хвана с две ръце и да дръпна, като си помагам с крак, опрян в гърдите на нещастника. За щастие въпросният нещастник беше последният от носачите. Измъкнах меча си и тъкмо се обръщах, когато Макин ме хвана за нагръдника и ме блъсна в носилката.

— Какво правиш, по дяволите!?