Императорът на тръните

Пивницата миришеше на хмел и пот. Десетина пътници седяха по масите, сред тях може и да имаше един-двама местни, които се наливаха от сутринта. Хванах за лакътя ханджията, когато той мина покрай мен, понесъл чиния с яхния, от която се вдигаше пара. Не мога да ви кажа какво беше месото, освен че се състоеше предимно от сланина и сухожилия, но от уханието коремът ми закъркори.

— Искам стая. Прати ми една порция от това, стига да не са ти свършили кучетата. И бира също.

Мъжът кимна и каза:

— Седма стая. В дъното на коридора. Изхвърли Елбърт, той и без това не плаща.

И така, след няколко минути вече бях в седма стая, на сламеник, несъмнено пълен с гадинки, дъждът трополеше по покрива и прозорците, а Елбърт пъшкаше откъм коридора. Беше се фраснал в стената горкият и сега вероятно си събираше чарковете. Ядене, пиене, сране, сън, в този ред. На сутринта щях да се измия и да похарча малко злато за подходящи дрехи. Само дето кадифе и велур нямаше да са достатъчни, за да вляза в двореца. Никой не би повярвал, че крал Йорг от Ренар е дошъл сам-самичък при Златната порта, без фанфари и без свита.

Порязаното на скулата още ме болеше. Кратко разсейване в Мазено и пиян моряк с нож. Отпуснах глава на сламеника. Чувах как гадинките лазят вътре и се точат да ми изпият кръвчицата. Дъските по тавана задържаха погледа ми с шарките си. Позяпах ги в търсене на някакво скрито значение, после съм заспал.

Предимството да се бръснеш с ножа си е, че си го наточил съвършено и го знаеш. Извън това обаче задачата е неприятна, а резултатът — незадоволителен, без значение колко наточено е острието. Слязох в пивницата да закуся с тухла от местния черен хляб и една малка бира. Ярко слънце огряваше улицата вън, но светлината лъжеше, а въздухът миришеше на мраз.

Тръгнах пеша през великия град, Хосана оставих в конюшнята на хана. „Гербът на Олидан“, ако трябва да сме точни относно името му — не го бях забелязал в пороя снощи. Ханът не беше наречен на баща ми, разбира се, а на един от стюардите, управлявали Виен от името на император Калин, докато той предвождал завоевателна военна кампания по източните граници.

Просячета хукнаха по петите ми, макар че едва ли изглеждах заможен. Имаше ги дори тук, в този най-богат от градовете. Руси дечица, навярно далечни наследници на прежни императори и техните палави забежки, гладуващи по улиците на Виен.

Навлязох в по-богати квартали, където представители на градската стража прогониха хлапетата, а мен стрелкаха с неприязнени погледи, в смисъл че и мен биха прогонили, ако не изглеждах толкова страшен. След два завоя и един мост, покрай все по-впечатляващи къщи, стигнах до един от четирите широки пътя, които водеха към сърцето на Виен — Западния. Тук, на миля от двореца, покрай тротоарите се редяха търговски къщи — не пазарски сергии или дюкянчета, а масивни здания от камък с покриви от каменни плочи, стоките изложени на открити витрини, с магазии отзад, където се провеждаха пазарлъците.

Стигнах до една такава къща, шивашко ателие, името на собственика беше написано на дъска, дълга цели десет метра и закачена между прозорците на първия и втория етаж. „Джамиъс от къща Ревел“, без никакъв намек за занаята му, дори шивашки ножици не бяха нарисувани. Ако не беше някакъв мъж, който отиваше към задния вход с два топа тафта на раменете, и друг, който излизаше от предния, понесъл хубав плащ на закачалка, изобщо нямаше да разбера с какво се занимават тук. За разлика от кожарското ателие в съседство и бижутерския дюкян малко по-нататък, кепенците на Джамиъс бяха затворени, било да го вардят от студа, било от любопитни погледи. Така де, най-сигурният начин да привлечеш глупак с дебел портфейл е да му внушиш, че достъпът до услугите ти е ограничен. И да, аз също тръгнах към ателието, но мен ме водеше нуждата. Нуждата да се сдобия със същото оперение като местните петли, за да вляза отново в ролята си на крал.

Вратата, тежка и дъбова, се беше затворила след човека, дошъл да си прибере новия плащ, или по-скоро плаща на господаря си, защото самият той беше облечен по слугински, пък макар неговите слугински дрехи да бяха с по-добра кройка и в по-добро състояние от моите дрипи. Приближих се и потропах.

Вратата се открехна само три-четири пръста.

— Това е къщата на Ревел. — Създанието, което ми отвори с тези думи, имаше по нещо и от двата пола, очи като на сърна, фини кости и мек глас, съчетани с къса подстрижка и плоска гръд. Посегна да затвори вратата, сякаш горното уведомление бе предостатъчно да ме отпрати по пътя ми.

Мушнах крак през прага, преди вратата да се е затворила.

— Знам. Пише го с огромни букви отпред.

— О — рече жената. Реших, че е жена. — Кой ви го каза това?

Бутнах вратата и влязох.