Императорът на тръните

Добре обзаведена стая, тапицирани столове, толкова меки, че да се удавиш в тях, голям дебел килим, който покриваше пода от стена до стена, кристални лампи, които горяха с бездимно масло. Едър мъж, оплешивяващ и окръглящ се, стоеше с вдигнати ръце, докато друг се въртеше около него с шивашки метър. Трети държеше тефтер и записваше мерките. И тримата се обърнаха към мен.

Онзи с метъра изправи гръб.

— И кой е този, Кевин?

Кевин се надигна от килима.

— Сър, съжалявам, сър. Този… господин…

— Да речем, че бях настоятелен и влязох без покана, така става ли? — Огрях ги с най-подкупващата си усмивка. — Трябва ми подходящо облекло и ми трябва спешно.

— Подходящо за какво? За тежък физически труд? — изпръхтя дебелакът. Кевин закри уста да скрие злорадата си усмивка. — Хайде, Джамиъс, изхвърли го и да приключваме. След час трябва да съм у лорд Келермин.

Твърдо реших да го карам поне що-годе цивилизовано. Така де, намирах се в столицата на империята все пак, място, където действията ни предизвикват резонанс, а думите ни се разчуват. Извадих златна монета и я прекарах сръчно между пръстите си около кокалчетата.

— Няма нужда да ме изхвърляте, нямате и шанс за успех, впрочем. Искам просто да си поръчам дрехи. Може би нещо, което лорд Келермин би одобрил.

— Разкарай го. Явно е луд, със сигурност има бълхи и бог знае кого е обрал, за да се сдобие с тази монета. — Върху бузите на месестия цъфнаха червени петна.

— Разбира се, съветник Хетмон. — Кратък поклон към съветника, после Джамиъс плесна с ръце, без съмнение да повика някого. И се обърна към мен.

— Ние сме изключително взискателни към клиентелата си, младежо, а и мога да ви уверя, че пълният тоалет, подходящ за приемите на лорд Келермин, струва доста повече от един дукат.

Монетата лъщеше между пръстите ми, обикаляше под и над кокалчетата. В Ход можех да изпразня цяло шивашко ателие с един такъв дукат.

Откъм дъното на стаята се появиха двамца, и те шивачи, калфи вероятно, ако се съдеше по вида им, в спретнати черни туники. Единият стискаше голяма ножица, другият — дървен шивашки метър за разкрояване. Поех си дълбоко дъх, от онзи вид, дето уж ни успокоявал нервите. Качеството е скъпо. Добрите маниери не струват нищо.

— Това ще стигне ли? — Извадих шепа злато — десет, може би петнайсет монети. Толкова много монети тежат, сякаш да ти напомнят за истинската си стойност.

— Повикай градската стража, човече. Явно е убил някой богаташ или го е оставил някъде да умира. — Съветник Хетмон направи половин крачка към мен, преди да си даде сметка, че никой не бърза да го спре.

Спокойствие му е майката.

Поех си отново дъх, дълбоко. Двамата калфи, онези с ножицата и метъра, запристъпваха към мен, като всеки се опитваше да е по-бавният и се надяваше колегата му да ме стигне пръв.

Понеже половинката крачка на Хетмон не бе успяла да скъси разстоянието помежду ни, скъсих го аз. Спокойно, повтарях си. Четири бързи крачки и го стиснах за колана и рамото. Тежичък беше, но успях да го засиля към кепенците достатъчно, за да остави в тях дупка със съветнически размери.

Обърнах се и видях по-ниския от калфите да замахва към мен с метъра. Дървеното шивашко пособие се счупи в нагръдника под плаща ми. Строшените кепенци се откачиха и паднаха с трясък зад мен. Излиза, че не се вслушвам в добрите съвети дори когато сам си ги давам.

— Изборът на добра клиентела несъмнено е приоритет — казах на Джамиъс. — Но понеже изглежда, че в момента нямате друг клиент, сигурно бихте могли да ме впишете в графика си по спешност?

Шивачът отстъпи, като поглеждаше към строшените кепенци. Вторият калфа побърза да захвърли ножиците; другият зяпаше опулен счупения си метър.

— Дрехи! — Плеснах с ръце да им привлека вниманието, но Джамиъс все така гледаше навън.

Погледнах и аз — може би градската стража се беше притекла да помогне на съветника и да подложи търпението ми на изпитание. Но вместо подплатените брони и подсилените с желязо палки на градската стража видях маршируващи северняци, в редици и колони, бледото слънце се отразяваше в плетените им ризници, играеше по шарените им кръгли щитове и отскачаше от рогатите шлемове. Стигнах до витрината навреме да видя парада в централната му част. Четирима на коне, воините пред тях мъкнеха серпенти — дълги рогове, навити като змии около телата им, нещо като традиционен музикален инструмент на викингите.

— Проклет да съм! — Прекрачих през нацепеното дърво. Съветник Хетмон изпълзя чевръсто настрани, но аз бях изгубил интерес към него, както и към шивашките си планове като цяло.

— Синдри! — Яздеше с изправен гръб белия си кон, нагиздил се беше с роба от бяла кожа, косата му не беше на плитки, а разпусната и стегната през челото със златна диадема, но пак си беше Синдри.

— СИНДРИ! — ревнах аз. И точно навреме, защото само миг по-късно двамата воини пред него надуха серпентите и удавиха всички останали звуци.

Синдри не реагира и тъкмо реших, че не ме е чул, когато той обърна коня си и го насочи към мен, като развали строя на хората си.