Императорът на тръните

— За това ще трябва да питате лорд-командира. — Косон поклати глава. — Хайде. — И ме поведе по обратния път.

Групичката ни се събра отново пред трона, обикновен дървен стол с висока облегалка, масивен и възгрозен, древна изработка. Тук-там лъскави глави на болтове привличаха погледа — по облегалките за ръцете, по предните крака, отстрани, набити дълбоко в дървото. Според легендите кралете на Строителите седели на същия този стол и тайният огън, който захранвал машините им, течал и през техните вени. Много, много отдавна столът бил докаран тук през някакъв велик океан.

— Трябва ли да стоя на разстояние? Понеже съм опетнен и прочие? — Спрях на няколко метра зад останалите.

Синдри се ухили и ми махна да отида при тях. Приближих се и Елин вдигна ръка да докосне с пръсти белега на лицето ми.

— Северът знае как си се сдобил с раните си, крал Йорг, и за нас те не са опетнение.

Тронът стоеше на подиум с две високи стъпала. Самата тронна зала се намираше в центъра на гигантския купол, който покриваше целия дворцов комплекс, и представляваше голям кръг, обграден от множество стаи.

— Сватбената церемония ще се извърши тук, пред трона, с почетна стража от сто и петдесет гвардейци, полковете, които се полагат на бащите ви, вашия и на булката, за ескорта им до Събора — обясни на Синдри лорд-командир Хемет.

— Римски свещеник ще изрече думите тук, зад Златната порта — казах аз. — Мога да си представя колко приятно ви е това, лорд-командире. — Зле прикритото неуважение, с което гвардията се отнасяше към Стоте, бледнееше в сравнение с онова, което изпитваше към папата и нейните подчинени, от кардиналите до обикновените църковни хористи.

— Нещо не си разбрал, Йорг — отвърна фамилиарно Хемет. — Императорите са имали личен свещеник, който не е бил обвързан с клетви към Рим. И до днес в дворцовата църква имаме такива духовници. Папата няма влияние между тези стени, гвардията е недокосната от нейния покварен вариант на вярата, тук ние се придържаме към старите традиции. Дълбоко се съмнявам, че Портата би допуснала свещеник, омърсен с вонята на Рим.

— Браво — рекох. — Самият аз се придържам към старите вярвания. — И пристъпих към Елин. Миришеше хубаво, на жена и на кон, шията ѝ беше стройна, очите — умни. Кимнах на Хемет да продължи с речта си. Не че той чакаше позволение от мен, разбира се.

— По време на Събора Стоте се разделят на групички по интереси и се усамотяват в подготвителните стаи. — Лорд-командир Хемет обхвана с жест помещенията по периметъра на голямата зала. — Лорд Синдри и лейди Фрея могат да настанят сватбарите си в две от тях.

— Могат ли да си изберат в коя? — попитах аз.

— Прощавай, крал Йорг? — Умееше да принизи думата „крал“, признавам му го.

— Могат ли да си изберат стая? Като гледам, има трийсетина, ако не и повече.

— Двайсет и седем. И да, могат да си изберат всяка от тях — отвърна той.

— Е, да разгледаме тогава — каза Елин, хвана ме за ръка и ме поведе към една арка в другия край на залата.

Чух как Синдри изсумтя зад мен.

— Хайде, чичо, Норв.

— Е, и по какво да ги избирам сега? — размрънка се чичото. — Обикновени стаи, по дяволите.

Доста път имаше до първата стая. Тронната зала на императора можеше да се смести в тази на Ибн Фейд, но едвам. Беше по-стара и се бе сдобила с новото си предназначение по времето, когато империята е била новородена.

Спряхме пред двойна дъбова врата с украса от желязно дърво — два орела в битка, обърнати с гръб към разделителната линия в средата. Ръката на Елин беше по-студена от моята. На ръст бяхме почти равни, светлите ѝ цветове бяха едновременно чужди и интригуващи. Тя бутна едното крило на вратата и ме дръпна през прага.

Стаята от другата страна беше голяма и тъмна, светлина влизаше на кръпки през малки прозорци в тавана, прозорци с полупрозрачни стъкла, сякаш покрити със скреж. Или бяха оригиналните стъкла, глазирани с изгубена технология, или ги бяха откраднали отнякъде.

— Няма нищо за гледане — рекох. — Пък и това е просто стая, какво да ѝ избираме?

— Аз пък останах с впечатлението, че идеята беше твоя — каза Елин, мина покрай мен и потъна в сенките. Едва ме докосна на минаване, но докосването запали огън в мен.

Идеята ми беше да отпратя Синдри и компанията му да оглеждат стаите, по възможност заедно с лорд-командира, а аз да остана сам при императорския трон и да го поогледам. Вместо това при трона беше останал Хемет, а аз си губех времето със…

— Нямаме много време. — Елин ме прегърна, силните ѝ пръсти се плъзнаха по мускулите край гръбнака ми.

— Не искам Синдри да си… — започнах.

Целуна ме, жадно, предизвикателно. После се отдръпна, колкото да каже: „О, стига, той знае какво съм намислила“, и смъкна от раменете си кадифеното наметало.

— Трябва да стигна до…

— Знам какво ти трябва, кралю мой. — Измъкна горнището през главата си, черно като къртича козина, с едно плавно движение, което я разголи, ако не броим полите. Кожата ѝ беше като мляко, розово имаше само при върха на големите ѝ гърди.

О, да. Елин определено знаеше какво ми трябва.

46.

Пет години по-рано