Императорът на тръните

— Кой, по дяволите, си ти? — Отдръпнах се от Елин и я оставих облегната на стената да си оправя фустите.

— Човек, който вижда бъдещето. — Натрапникът, свещеник, ако се съдеше по расото му, ни гледаше с бели очи. Заради честта на Елин се надявах да е видял дори по-малко, отколкото подсказваше пердето му.

— В такъв случай знаеш, че всеки момент ще повторя въпроса си, нали?

— Аз съм отец Мерин, свещеник от Свободната църква на Адам.

— Значи ти ще ожениш брат ми и неговата хагенфастка невеста — каза Елин, докато си навличаше горнището. Изглеждаше забележително незасрамена, всъщност изглеждаше доста доволна.

— Да — отвърна отец Мерин.

Нещо ме глождеше, нещо познато във връзка с човек, който виждал бъдещето. Почесах се по главата, сякаш това можеше да помогне. Не помогна.

— Какво да направим за вас? — Държах под око вратата за Синдри и чичо му, но те май бяха твърде заети да обикалят другите стаи. Елин беше споменала, че брат ѝ знае какво е намислила. Надявах се, че не само знае, а и одобрява. Всъщност Елин ме бе уверила и в това. Така де, все пак бях спрял Феракинд, преди да изгори окончателно земята им с вулканите си. — Трябва ли ви нещо? — попитах.

— Не мисля — каза отец Мерин. Светлината откъм централната зала танцуваше по плешивата му глава и правеше някакъв номер с ушите му, които изглеждаха твърде големи, като на повечето старци всъщност. — Истината е, че дойдох да помогна на вас, крал Йорг.

— И как по-точно? — Нещо в този тип не ми даваше мира. Съмнявах се, че ще мине през Златната порта, за да извърши церемонията. Не, щеше да мине от друго място. Също като мен, и той трудно би минал през Портата.

— Тук сте, за да огледате трона, Йорг. Под трона, ако трябва да сме точни. Желание, което има нещо общо с пръстена, който носите. Но не знаете как да направите това. Хемет няма да ви пусне на подиума. Хрумнали са ви няколко начина да отвлечете вниманието, но сте ги отхвърлили, защото всички те са откачени и обречени на неуспех. Дори сте се чудили дали да не заформите някакъв скандал с тази мила дама тук и да постигнете своето, докато всички останали са заети да се надвикват.

— Съвсем вярно — казах. Елин ме удари по рамото. Силно. — И защо искате да ми помогнете? Какво ще стане, когато използвам пръстена?

Отец Мерин сви рамене. Жестът прилягаше на по-млад мъж и за миг старецът ми заприлича на момче, облечено в чужди бръчки.

— Не виждам много със слепите си очи, само по нещичко от време на време. Знам едно обаче. Че използвате ли пръстена, лорд-командирът ще ви дължи услуга.

— А каква полза ще имате вие? — попитах.

— Това също е неясно и далечно — отвърна отецът. — Но съдействието на лорд-командир Хемет, съзнанието, че той ви дължи голяма услуга, ще ви помогне да вземете решение. Не сега, а след години. Това решение ще помогне на Свободната църква, а каквото помага на Свободната църква, отслабва Рим и помага на хората.

— Помага на хората? — Извадих образния пръстен изпод туниката, която ми беше заел Синдри, и го завъртях пред очите на Елин. — Е, добре. Щом трябва.

Дадох знак на свещеника да води.

— Води — рекох, спомнил си, че човекът е сляп.

Синдри, чичо му и знаменосецът на баща му се бяха върнали при лорд-командира и капитан Косон. Всички стояха пред трона.

Докато се приближавахме, Синдри подвикна:

— Намери ли ни хубава стая, Йорг?

— Е, на мен поне много ми хареса. — И двамата се ухилихме, палави момчета в класната стая. Така де, никой от двама ни още не беше женен. Порастването можеше да почака някой и друг ден.

— Лорд-командире — каза отец Мерин с напев на молитва в гласа. — Необходимо е да преместим за кратко трона.

Хемет се навъси, сякаш намираше за светотатствена мисълта дори да докосне трона, та какво остава да го мести.

— Сигурен ли сте, отче? Пак някое от виденията ви?

Отец Мерин кимна. Гологлав, кльощав под расото си, с големи уши като дръжки — трудно ми беше да го взема на сериозно, но лорд-командирът очевидно се вслушваше в думите му. Хемет плесна с ръце и четирима гвардейци дотичаха от една врата в дъното.

— Преместете трона… там. — Гледаше ги как подхващат стола. — По-внимателно. Покажете уважение.

— И килима също — каза отец Мерин.

При тези думи веждите на лорд-командира отскочиха още по-нависоко, но въпреки това той даде знак на хората си да действат. Двама навиха на руло тежкия килим — истинско произведение на тъкаческото изкуство със сложни шарки и вплетена коприна, така лъскава под светлината, че приличаше на пеперудено крило.

В пода под трона имаше нещо като кръгла медна чиния, широка една педя. Пристъпих да се кача на подиума. Стражите наоколо моментално застанаха нащрек, готови да се намесят.

— Нека се качи, Хемет — каза кротко отец Мерин.

Лорд-командирът си пое дълбоко дъх и го издиша шумно. Махна ми да продължа, точно според очакванията на отеца. Сигурно е ужасно всеки ден да си имаш вземане-даване със заклет в бъдещето.