Императорът на тръните

— … дяволите правиш тук? — стигнаха до мен думите му, след като роговете най-сетне млъкнаха.

— Дойдох да си видя трона. — Бузите ме боляха от усмивка, цъфнала там без моя помощ. Приятно беше да видя познато лице.

— Изглеждаш ужасно. — Смъкна се от седлото и полите на робата му се залюляха тежко — беше някакъв вид червена лисица, но не съм специалист по кожите. — Взех те за сарацин. Наемник, който си продава меча, при това без особен късмет.

Сведох очи да се поогледам.

— Ха. Е, май съм си донесъл едно-друго от Африк, включително як слънчев загар. — Протегнах тъмната си китка към неговата. Контрастът беше забележителен, но пък Синдри е много бял.

— Африк? Пак си пътувал, а? — Хвърли поглед назад към колоната, която беше спряла на улицата да го изчака. — Няма значение, трябва да дойдеш с нас. Може да яздиш с Елин. Помниш ли сестра ми Елин?

О, помнех я аз. Ела ни на гости през зимата, така беше казала.

— Конят ми остана в хана — казах. — А вие накъде сте тръгнали? И за какво? Да не е станало твърде студено по вашите места?

— Ще се женя — ухили се Синдри. — Хайде да повървим, а? Стига да не е под кралското ти достойнство.

— Достойнство? — Ухилих се и махнах една треска от рамото си.

— Милейди. — Кимнах на Елин. Изглеждаше още по-бяла в черното кадифе на роклята си, светлорусата ѝ коса се спускаше по гърба ѝ като река.

— Познаваш чичо ми Торгард, както и Норв Суровия, нашия знаменосец от долината Хейк, нали? — Синдри посочи другите двама ездачи, възрастни мъже, строги, с шлемове и белези.

Ударих с юмрук по нагръдника си и сведох глава, спомнил си ниското мнение, което хора като тях имаха за изтънчените поклони и празните любезности на Виен.

— А баща ти?

— Той остана в Маладон. Имаме проблеми. Мъртъвци се надигат от гробищата ни. А и здравето му…

— Настинка, нищо повече — прекъсна го братът на дук Маладон.

Колоната тръгна отново напред сред рев на серпенти. Вървяхме мълчаливо, докато звукът отшуми.

— Ще се жениш? — попитах. — За южнячка?

— Едно момиче от Хагенфаст, чудесна викингска порода. Сключихме съюз с тях, но девойката е истинска красавица. Дива котка, казвам ти.

Елин изсумтя.

— И сте дошли чак до Виен, за да…

Синдри вдигна ръка и чукна с пръст единия рог на шлема си.

— Ние държим на традицията. При нас нищо не се променя. Христос е възкръснал преди три хиляди години, а ние още почитаме старите си богове. На север важните сватби трябва да бъдат благословени от императора, а това означава да дойдем във Виен. Дори ако няма император. Или стюард. Затова сме тук.

— Е, радвам се да те видя — казах аз. И наистина се радвах.

45.

Пет години по-рано

Застанах пред Златната порта, облечен с туника и плащ на Синдри, обут с ботушите на един от воините му, и Златната гвардия прие гаранцията на Синдри, че съм този, за когото се представям. Портата — намираше се в самия дворец — не беше вход, а ритуал, право на достъп. Винаги си я бях представял висока и широка, достатъчно голяма да мине карета, и толкова тежка, че да я отварят десет мъже.

— Това ли е?

— Да. — Хемет, лорд-командирът на Златната гвардия, не изпадна в подробности. Сигурно се беше сблъсквал със същата реакция десетки пъти.

Стояхме — аз, Синдри, свитата му и Хемет — в преддверие, голямо колкото тронната зала на баща ми и обзаведено с великолепие и вкус, за каквито повече от Стоте можеха само да си мечтаят. На широката западна стена, разкрасена с бюстовете на прежни императори, всеки изработен от бял мрамор и натикан в дълбока ниша да гледа оттам парада на вековете, бе Златната порта. Скромен по размери вход, в който беше завряна древна дървена арка. Дъбова навярно, почерняла от времето, резбата загладена отдавна.

— Защо? — попитах.

Хемет се обърна да ме погледне, очите му бяха наситено сини, бръчици опъваха външните им краища. Вдигна ръка да се почеше по бялата четина на брадата си.

— Минете.

Посочи с жезъла си — пръчка от стомана и злато със странни финтифлюшки от червено кадифе в края.

Вдигнах рамене и тръгнах към арката. Висока беше не повече от три метра и почти толкова широка. Нищо особено не се случи и така до последните две стъпки. Още една… и суровата агония в белега от изгорено се пробуди, кипна и заля лявата половина на лицето ми. Едновременно с това острата, смъртоносна болка от ножа на татко прониза отново гърдите ми, разля се по вените ми като киселина. А медната кутийка с релефните тръни на кръста ми стана толкова тежка, че залитнах. Успях да отскоча назад, лепнал ръка върху изгорената половина на лицето си, псувах и плюех.

— Нищо опетнено не може да мине — каза Хемет. Пъхна жезъла в колана си. — Когато Стоте се съберат, никаква магия не може да ги последва, заклети в ума не могат да влязат и да влияят на решенията им, никой опетнен от безбожни сили не може да ги заплаши с противоестествените си способности. И всяко влияние, наложено на човек против волята му, бива заличено, успее ли той да мине през портата.

Изправих гръб. Болката утихваше бързо.

— Можеше да ме предупредиш. — Избърсах слюнка и кръв от ъгъла на устата си.

Хемет сви рамене.