Императорът на тръните

— Крал Йорг. Мислех, че сте по-стар. — Самата тя беше най-малко на седемдесет, макар да нямаше и една бръчка — сланините ѝ бяха изпънали всичко.

— Сама? — попитах. — Без кардинали, без епископи, които да ви танцуват? Дори обикновен свещеник не водите да ви носи библията?

— Свитата ми гостува на лорд Конгрийв в неговото провинциално имение и разследва докладите за нередностите в обителта на Милостивите сестри, манастир с превратна история. — Измъкна отнякъде цикламена кърпа да изтрие слюнката в ъгъла на устата си. — Ще се върна при тях, но сметнах, че една частна среща с вас ще е… по-полезна. Каквото си кажем тук, не ще стигне до никои архиви. — Усмихна се. — Дори за папата, проводник на Божия глас, е трудно да избегне фанатичния хъс на ватиканските архивисти. За тях няма по-голям грях от този думите на папата да останат незаписани за поколенията. — Още една усмивка, придружена от надиплянето на множество гуши.

Свих устни.

— Е, на какво дължа тази чест?

— Да пратя ли Тобиас за вино? Изглеждаш ми жаден, Йорг.

— Не.

Тя замълча учтиво, давайки ми възможност да обясня. Не си направих труда да ѝ обяснявам.

— Строиш катедрала в Ход. — Тъмните очи ме следяха като зърна касис в месестия пудинг на лицето ѝ.

— Новините пътуват бързо.

— Ти не си единственият, който си говори с Deus in machina, Йорг.

Строителските духове бяха във връзка с нея, това поне знаех от Фекслър. Казал ми бе, че насъскват църквата срещу магията във всичките ѝ проявления, колкото за да скрият от свещениците собствения им потенциал да контролират могъщата мисловна сила на своето многочислено паство, толкова и като спирачка пред други, които дръзват да я използват. От него знаех, че всяка вяра, събрана зад кредо или титла, може да усили волята на предводителя до опасни размери. Стана ми драго да видя папата осакатена от онова, което смяташе за тайно и свято познание.

— Защо строиш катедрала сега? — попита папата.

— Строежът ѝ е започнал преди повече от двайсет години — отвърнах. — По-стара е от мен.

— Но скоро ще е готова и хората ще очакват от мен да ида и да я благословя преди първата литургия. — Размърда туловището си върху табуретката. — Чух за това, докато обикалях Скорон, и дойдох да говоря с теб. Сигурна съм, че знаеш защо.

— Тук се чувствате в по-голяма безопасност — рекох.

— Аз съм Божият наместник и крача в пълна безопасност из целия християнски свят! — Имаше гняв в гласа ѝ, но празен някак, повече шум, отколкото искрено възмущение.

— Крачите?

Тя подмина заяждането ми; не сваляше от мен студените си очи.

— Ще чуя изповедта ти, Йорг. И ще предложа опрощение на покаялия се.

— Аз да ти се изповядам? — Завъртях глава така, че чак прешлените на врата ми изпукаха. — Аз на теб?

Гвардеецът направи още половин крачка, лепна ми се направо. Запитах се какви ли други функции изпълнява. На екзекутор? Таен убиец? Дали не се е обучавал заедно с белокожия ковач на сънища, който бе посетил Призрачния по ватикански дела?

— Пратила си свой човек да убие жена ми и нероденото ми дете. — Някъде в мен, на тъмно, студени ветрове се раздвижиха и раздухаха пламъка на стар гняв.

— Крачим в долина на сълзи, Йорг, и единственото важно нещо е къде стъпваме.

— Това пък какво трябва да значи? — Очакваше от мен да кимна почтително ли? Да приема, че мъдростта ѝ компенсира липсата на елементарен смисъл?

— Погребението на баща ти ще се проведе скоро, без съмнение. Ако лично папата присъства на заупокойната служба и го побутне към рая, това ще се отрази изключително благотворно на позицията ти тук, сред Стоте. Да не споменавам дребния въпрос с папската санкция относно наследството.

— Значи наистина е мъртъв? — Видях лицето му, безчувствения поглед, забърсващ отвисоко велможите в тронната му зала. И в гробницата си щеше да изглежда така. Дори смъртта трудно ще ти вземе нещо, което не си имал приживе. Топлина например.

— Не знаеше ли? — Тя вдигна тежка вежда.

— Знаех. — Видях го на бойниците, на покрива на най-високата кула, залезът го оцветява в алени сенки, вятър развява косата му. Видях го с мама, смеят се, но са далеч и не ги чувам.

— Четири дни. Толкова издържа отбраната на Анкрат без него. Войската на Мъртвия крал идва насам. — Наблюдаваше ме за някаква реакция. — Буквално по петите ти.

— И как ще ги спреш, твое светейшество? — Мъртвите не обсаждаха замъци, за да си присвоят земите им и да събират данъци. Мъртвия крал не искаше да управлява, а да руши.

— Ще се молим. — Тя размърда туловището си. — Идва краят на времето, синко. Можем единствено да се молим.

— Синко? — Кривнах глава. Виждах бледоокия убиец до себе си, без да гледам към него. Пътни очи, така му викат. Да виждаш, без да гледаш. Поех си дълбоко дъх и пламъчето в гърдите ми се нажежи до бяло.