Императорът на тръните

— Познавам един, който се опитва — рекох. — И ако не знаех, че е невъзможно, тогава — да, бих ги спасил всичките. Без половинчати стандарти. Някои неща не могат да бъдат срязани наполовина. Не можеш да обичаш наполовина. Не можеш да предадеш наполовина или да излъжеш наполовина.

След което се възцари мълчание. Дори козата беше заспала, изглежда.

Лежахме под маслината, докато сенките не започнаха да се издължават и бялата преизподня на слънцето не омекна в нещо поносимо.

Следобед продължихме по пътя си. Нощта ни завари в една суха долина на десет мили северно от Албасет. Направихме си бивак, покрив ни беше звездното небе, серенада ни свиреха насекомите. Маслиновите горички и корковите дървета бяха останали далече зад нас. Нищо не растеше в тукашните долчинки освен бодливи трънаци, мескитови дръвчета и тризъба ларея, които насищаха нощния въздух със сладък аромат, но не ставаха за огрев. Вечеряхме с твърд хляб, ябълки и няколко портокала от албасетския пазар и изпихме стомна вино, толкова тъмночервено, че изглеждаше почти черно.

Лежах в мрака, гледах как звездите пътуват бавно по небето, слушах шумоленето на конете, Плашо, който току пръхтеше и удряше с крак по земята, и Бащицата, който хъркаше здраво. От време на време Леша изскимтяваше насън, звук тих, но пропит с болка. А над всичко това — неуморният оркестър на нощните твари, звук, който се издуваше на вълни, сякаш със заника на слънцето ни е залял океан. Държах медната кутийка в едната си ръка, другата лежеше на земята, усещах почвата под пръстите си. Утре щяхме да тръгнем пак. Струваше ми се някак редно да вървим пеша и не само от съображения, касаещи здравето на някой и друг кон в отровените земи. Има места, където човек трябва да отиде на собствен ход. Някои пътувания имат нужда от различна перспектива. Милите значат повече, ако си ги изминал пеша и си усетил как теренът се променя под стъпките ти.

Най-сетне затворих очи и позволих на множеството звезди да се скрият, изместени от една, червена. Друга една звезда е завела мъдрите влъхви до люлка във Витлеем. Чудех се дали мъдреците биха последвали звездата на Фекслър.

7.

ИСТОРИЯТА НА ЧЕЛА

Шест години по-рано

ПОБЕДЕНА В БЛАТАТА КАНТАНЛОНА

Миризмата на пръст, която се рони червена в ръката ти. Рони се и ти показва, че си у дома. Слънцето, което е запалило живот в новороденото и го поддържа в упорития млад мъж, описва дъги между ален изгрев и ален залез. В мрака реват лъвове.

— Не ти е тук мястото, жено.

Тя иска мястото ѝ да е тук. Дошла бе, привлечена от силата на копнежа му, яхнала вълната на неговата кончина.

— Върви си у дома. — Гласът му е дълбок, заповеднически. Всичко, което изрича, звучи мъдро.

— Мога да ти кажа защо те е харесвал. — Тя няма дом.

— Ти също го харесваш, но развалата ти е голяма и заради нея не знаеш какво да правиш с чувствата си.

— Не смей да ме съжаляваш, Кашта. — Гняв, който е смятала за изчерпан, припламва отново. Червената пръст, бялото слънце, схлупените колиби, всичко изглежда някак по-далеч.

— Името ми не е твое да си играеш с него, Чела. Върви си.

— Не ми казвай какво да правя, Нубанецо. Мога пак да те превърна в свой роб. В своя играчка.

Светът му се е смалил до светла кръпка в ъгъла на полезрението ѝ, дребен детайл, скрит в общата красота.

— Аз вече не съм там, жено. Тук съм. В ритъма на барабаните, в сянката на колибите, в отпечатъка от лъвска лапа. — Всяка дума долита все по-тиха и по-дълбока.

Чела вдигна лице от смрадливата кал и плю. Устата ѝ беше пълна с гадна вода. Ръцете ѝ бяха потънали до лактите в тресавището, гъста тиня се стичаше по лицето и косата ѝ. Плю отново, кал изхрущя между зъбите ѝ.

— Йорг Анкрат!

Паяжината от некромантство, която месеци наред беше заплитала връз тресавището, докато магията не проникна във водата, калта и плаващите пясъци, докато не стигна дълбоко-дълбоко до най-старите мъртви, които блатото беше погълнало преди столетия, сега лежеше на парцали, силата ѝ изтичаше, заразена от живота на жаби, червеи и блатни птици. Чела усети, че потъва. Трябваше да стигне до по-твърда почва. Призова последните остатъци на силата си и тръгна към една ниска могила, издигаща се над тинята.

Небето пазеше спомен за синьо, избеляло, сякаш твърде дълго е стояло на слънце. Чела лежеше по гръб, усещаше хиляди трънчета под себе си, усещаше, че ѝ е студено отстрани и горещо на лицето. Стон избяга от гърлото ѝ. Болка. Когато некромант използва твърде много сила, когато изчерпи смъртта в себе си, остава само болка да запълни празното. В крайна сметка нали това е животът. Болка.

— Проклет да е. — Чела лежеше и стенеше, почти жива за пръв път от много време, едва досягайки границите на мъртвата земя. Зъбите ѝ скърцаха, мускулите ѝ бяха твърди на камък, болката я заливаше на вълни. — Проклет да е.

Един гарван я гледаше, лъскаво черен, кацнал върху камък на върха на могилата.

Гарванът заговори, дрезгав грак, който се изпълваше със съдържание на пресекулки: