Императорът на тръните

Тресавището вонеше. Усети миризмата чак сега, макар да беше живяла месеци в прегръдката му. Вонеше, а на вкус беше дори по-гадно. Чела се надигна, краката ѝ трепереха от слабост. Нощният хлад върху голото ѝ, омазано с кал тяло обясняваше донякъде тръпките, гладът и умората също имаха дял, но Чела трепереше най-вече от страх. Страх не от мрака, не от блатото, нито от дългото пътуване, което ѝ предстоеше. Страх я бе от Мъртвия крал. Представяше си студения му поглед, въпросите му, мъртвата му плът — всеки път избираше да облече нещо различно, но винаги мъртво, — виждаше и себе си, загърната в парцаливите останки на прежната си сила, как докладва за поредния провал.

Как изобщо се бе стигнало дотук? Некромантите бяха господарите на смъртта, не нейните слуги. Но когато Мъртвия крал се появи неканен сред най-тъмните им дела, некромантите си спомниха какво е страх, същият онзи страх, който уж бяха зарязали по пътя си. И не само нейната малка клика под връх Хонас. Сега вече знаеше това, макар повече от година да бе вярвала, че Мъртвия крал е демон, когото е събудила, дръзвайки да навлезе в територии, където хората нямат място, същество, фокусирано изцяло върху нея, после върху брат ѝ и малцината техни сподвижници. Ала Мъртвия крал говореше на всички, които поглеждаха отвъд живота. Всички, които се пресягаха през воала и черпеха по нещо оттам, за да напълнят с него останките на мъртвите. Всички, които се пресягаха към тази сила, рано или късно откриваха, че са се пресегнали към ръката на Мъртвия крал. И че той никога няма да ги пусне.

И защо я беше изпратил той срещу онова момче? И защо тя се бе провалила?

— Проклет да си, Йорг Анкрат — изсъска Чела, срина се отново на колене и повърна нещо черно и горчиво.

8.

В шестте кралства, които отнех от принца на Стрела, има много градове, които са по-големи, по-чисти, по-хубави и във всяко отношение превъзхождащи Ход. Във владенията ми има много градове, които още не съм виждал, градове, където хората ме наричат свой крал, а статуята ми се кипри по пазарища и площади, градове, които не съм наближавал дори, но знам, че и те са по-хубави от Ход. Само че Ход ми е по̀ на сърце, по̀ мой ми е. Държах го от по-отдавна, лично го бях превзел, боядисал бях улиците му в червено, когато Ярко Ренар го вдигна на бунт. Там хората не пазеха мили спомени за Орин от Стрела. Никой в Ход не говореше за добротата му, за великите му идеи, нито повтаряше до втръсване всеобщото мнение, че Църквата трябвало в спешен порядък да го провъзгласи за светец.

Цял Ход излезе да ни посрещне. Никой не остава вкъщи, когато Златната гвардия пристигне в града. Планинците се изсипаха на улиците, надаваха радостни възгласи и размахваха кой каквото знаме е намерил в килера. От всички граждани на Ход, които утре щяха да шептят, останали без глас, а главите им да кънтят с ехото на празненствата, най-много един от десет би могъл да каже какво точно празнуват, но на места като Ренарските планини е трудно да останеш безразличен към неща екзотични и чуждоземни. Стига въпросните чуждоземни неща да минават транзитно и да не заглеждат сестра ти.

Яздех начело на колоната и я поведох към градската къща на лорд Холанд, най-голямата сграда в града или поне най-голямата завършена сграда. Един ден катедралата щеше да я засенчи.

Лорд Холанд излезе лично да ни отвори портите: месест мъж, който се потеше обилно в лъскавите си одежди. Жена му припкаше тромаво след него, стиснала сребърно ветрило с инкрустирани скъпоценни камъни, зад което да крие провисналите си бузи.

— Крал Йорг! За моя дом е чест да ви посрещне — рече с поклон лорд Холанд. Лицето му подсказваше, че косата му трябва да е побеляла отдавна, затова очаквах лъскавата черна перука да падне при поклона, но тя си остана на мястото. Може би косата си беше негова и я боядисваше с нещо.

— Чест е я — съгласих се аз. — Реших да остана у вас тази нощ, докато чакам вест от Призрачния.

Смъкнах се дрънчащ от седлото и му махнах да води.

— Капитан Харан. — Обърнах се и вдигнах ръка да спра възраженията му. — Ще останем тук до утре заран. Няма да обсъждам решението си. Ще наваксаме по пътя.

Не изглеждаше доволен, но двамата се познавахме достатъчно добре, затова капитанът само задържа миг-два погледа ми, после обърна коня си и се разпореди на висок глас гвардията да вдигне лагер около имението на Холанд.

Домашната стража на Холанд препречи пътя на Горгот, когато той понечи да влезе след мен и Макин в къщата. Имаха кураж момчетата. Виждал съм Горгот да смазва череп в череп с голи ръце и без никакво усилие. Лорд Холанд спря на стъпалата пред мен, усетил неприятности. Обърна се да ме погледне въпросително.

— Горгот ще влезе с мен през Златната порта на Виен, така че е съвсем достоен, мисля, да прекрачи твоя праг, Холанд. — И му кимнах да продължи.

Стражите се дръпнаха с нескрито облекчение и влязохме в къщата.