Императорът на тръните

Стаите за гости на лорд Холанд се оказаха повече от прилични, луксозни направо, че и отгоре. Дебели килими покриваха пода, тъкана коприна, внесена от Индус и нашарена с цял пантеон езически богове. По стените нямаше свободно място, изкуство висеше навсякъде, било гоблени, било картини, а таваните тежаха от изящни гипсови фризове, позлатени до ослепителен блясък. Холанд ми предложи собствените си покои, но аз не исках да дишам старческата му воня. А и ако бяха по-пищни от стаите за гости, трудно щях да устоя на изкушението и сигурно щях да открадна едно-друго.

— Декадентството започва тогава, когато бюджетът за разкрасяване на дома ти надвишава онзи за отбраната му. — Обърнах се да погледна Макин. Горгот затвори вратата и застана до него.

Макин приглади назад косата си и се ухили.

— Хубавко е. Няма спор.

Горгот огледа стените.

— Цял свят се е събрал в тази стая.

Добре го каза. Холанд беше събрал произведения на изкуството от всички кътчета на империята, че и отвъд. Истински шедьоври. Години на колекционерски усилия, събрани между четири стени, за да зарадват окото на гостите му.

Горгот вдигна един изящен стол с едната си месеста лапа, пръстите му се свиха около елегантна резба.

— Красотата, която се среща под планините, е по-… по-грубовата. — Остави внимателно стола. Извитите му крака сигурно биха се сцепили на трески, ако понечеше да седне на него. — Защо сме тук?

— Спомена за твърди легла, ухилени подмазвачи от градската управа и бълхи — каза Макин. — Но ето, че сме тук. Леглата не изглеждат твърди. По-скоро са твърде меки и… — той погледна към Горгот — недостатъчно здрави. Бълхи може и да има, не знам, но и да има, са от по-горна класа, а колкото до подмазвачите, те определено са ухилени.

Нацупих устни и се метнах по гръб върху голямото легло. Потънах в пух, кувертюрата почти се затвори над мен, все едно съм паднал в дълбока вода.

— Утрото, както казват, е по-мъдро от вечерта, а аз трябва да премисля нещо тази нощ. — Нужно бе усилие да вдигна глава и да погледна Горгот. — Вие двамата се забавлявайте. Ако ми потрябвате, ще пратя да ви извикат. Макин, вкарай в употреба пословичния си чар. Горгот, не яж слуги, ако обичаш.

Горгот изсумтя гърлено. Двамата се обърнаха да си ходят.

— Горгот!

Той спря пред вратата, която беше толкова висока, че дори той можеше да мине през нея, без да се навежда.

— Не им позволявай да те тормозят. Ако се опитат, разрешавам ти да ги изядеш. Ти идваш на Събора като Краля под планината. Стоте може и да не го знаят още, но скоро ще го научат.

При тези ми думи той кривна глава, после излезе след Макин.

Имах си свои причини да заведа левкротата на Събора, но колкото и основателни да бяха тези причини, именно шансът да представлява своя нов народ, своите тролове, беше убедил Горгот да дойде с мен, а той определено имаше нужда от убеждаване, защото нямах власт да се разпореждам с него. Което само по себе си беше друга основателна причина. Малцина около мен дръзваха да говорят свободно и да ми казват, когато смятат, че греша. В свитата ми имаше само един, с когото не можех да се разпореждам и който по-скоро би ми откъснал собственоръчно главата, отколкото да се подчини на заповед, противоречаща на инстинкта му. От време на време всеки има нужда от такъв човек до себе си.

Седях на един от деликатните столове в стаята, пред орехово бюро, толкова излъскано, че сякаш грееше със своя светлина, върху което бях подредил шахматния комплект от шатрата на Златната гвардия. Убих няколко часа да зяпам квадратите и да местя фигурите според привичните им ходове. Приятно ми беше да усещам тежестта им в ръката си, да ги плъзгам по мраморната дъска. Чувал бях, че Строителите правели играчки, които можели да играят шах. Играчки, малки като офицера в ръката ми, които можели да победят и най-добрия шахматист: светкавично избирали ходове, с които надвивали дори своите създатели. Офицерът издаваше приятен звън, когато потропвах с него по дъската. Потропвах ли, потропвах в ритъм и се чудех какъв е смисълът да упорствам с игра, в която играчките са по-добри от хората. Ако не можех да измисля по-добра игра, то механичните умове, останали ни от Строителите, щяха винаги да побеждават.

Холанд явно бе приел буквално молбата ми да не пуска никого при мен — никакви посетители, просители, покани. Седях сам в луксозния уют на стаята за гости и си спомнях. Имаше време, когато един лош спомен ми беше отнет. Носех го в медна кутийка и издържах доста дълго така, но накрая все пак отстъпих, принуден да си спомня. Затворените кутии, тайните те гризат ден след ден, година след година, докато не стигнат до кокал. И шепнат ли, шепнат стария напев — отвори кутията и виж опасността. Или я отваряш, или се чудиш, до полудяване, какво ще стане, ако я отвориш. Има други спомени, които бих искал да отдалеча от себе си толкова, че да ги забравя, но кутията ми даде един ценен урок — няма как да изрежеш нещо от себе си, без да загубиш друго. Дори най-лошият ни спомен е част от дълбоката основа, която ни крепи на този свят.