Императорът на тръните

— Не болката на завръщането държи некромантите далеч от живота. Не това ги държи толкова далеч — много далеч, възможно най-далеч, без да изгубят напълно връзката си със света на живите. Не това, а спомените.

Думите излизаха от човката на гарвана, но бяха на брат ѝ, отпреди много години, когато бе започнал да я учи, когато за пръв път я бе изкушил с идеята за заклетите в смъртта. В мигове на съжаление тя обвиняваше него, сякаш той я бе придумал към развалата, сякаш едните думи я бяха отделили от всичко праведно. Ала Йорг Анкрат беше сложил край на братовите ѝ приказки. Когато го обезглави под връх Хонас, когато отхапа от сърцето му, когато открадна частица от силата му.

— Махай се, гарван проклет — изсъска тя през стиснати зъби. Но спомените вече се просмукваха зад очите ѝ като гной, която изстискваш от рана.

Гарванът я гледаше. Камъкът под него беше полазен от лишеи, тук мътнооранжев, там бледозелен, болен сякаш. Птицата задържа прибуления ѝ от болката поглед, очи хем черни, хем светли някак, лъскави.

— Никой некромант не знае какво го чака, когато тръгне по сивата пътека към мъртвите земи. — И изграчи, хрипливо и кратко, както би трябвало да грачат гарваните, преди отново да се върне към гласа и поученията на брат ѝ: — Всеки си има своите причини, често ужасни причини, които с право пази в тайна от близки и приятели, понеже иначе биха избягали с писъци. Но без значение какви са мотивите му, колко странна е пътеката на мислите му и колко студена, никой некромант не знае къде ще го заведе пътят, по който е поел. Ако можеше да им се обясни предварително, да им се нарисува всичко на платно, нито един, дори най-лошият сред тях, не би направил първата стъпка.

Не я беше излъгал. Казал ѝ бе цялата истина. Ала думите са просто думи и рядко обръщат човек от пътя му, освен ако той не иска да бъде обърнат.

— Последвах те, Челан. Тръгнах по твоя път. — Помнеше лицето му, лицето на брат си, от времето, когато и двамата бяха малки, още деца. Щастливо време. — Не! — Предпочиташе болката пред това. Опита се да не мисли, да превърне ума си в камък, да залости вратите му, та нищо да не влезе.

— Това е животът, Чела. — На птицата, изглежда, ѝ беше забавно. — Пусни го да влезе.

Зад стиснатите ѝ очи образи се бореха за своя миг под слънцето, ръгаха се да привлекат вниманието ѝ за секунда поне, преди пороят от спомени да ги е отнесъл безвъзвратно. Чела видя там гарвана, заврял алената си глава в разпрания корем на труп.

— Животът е сладък. — И изграчи отново. — Опитай го.

Тя посегна към гарвана, замахна да го удари, макар неистова болка да впиваше нокти в ръката ѝ. Ала него вече го нямаше. Без плясък на криле, без негодуващ грак отвисоко. Нищо, само перо, пречупено и окаляно, сякаш само то е било на камъка през цялото време.

Слънцето описа дъгата си в небето, единствен свидетел на дългата ѝ агония, и накрая, в мрака под звездното множество, тя се надигна и седна. Главата ѝ пулсираше от спомени. Не пълната карта на живота, който беше изоставила съзнателно, но достатъчно месце по скелета, за да е в унисон с мястото, на което бе тя — на прага между живото и мъртвото. Уви ръце около себе си и усети как изпъкват ребрата ѝ, колко е хлътнал коремът ѝ, колко са спаружени гърдите. Ала най-студеният факт, най-суровата присъда дойде от обобщението на връхлетелите я спомени. Никаква трагедия не я беше тласнала по избрания път. Не беше избягала от конкретен ужас, не беше жертва на нетърпима болка или загуба, не смъртен страх я бе гонил по петите. Нищо такова, само обикновена алчност — жажда за власт, жажда за други неща, както и любопитство, най-обикновено глупаво любопитство. Ето такива нужди я бяха изкушили да тръгне сред мъртвите, да търси покварата, да отхвърли всичко човешко. Нищо поетично, мрачно или значимо, просто посредствените дребни желания на един обикновен дребен живот.

Пое си дълбоко дъх. Неприятно ѝ бе, че се налага да го прави. Йорг Анкрат ѝ беше причинил това. Усети как сърцето се блъска в гърдите ѝ. Беше толкова млад, дете почти, а на два пъти я беше победил. Оставил я беше да лежи тук повече жива, отколкото мъртва. Накарал я беше да чувства!

Махна една пиявица от крака си, после още една, подути от кръвта ѝ. Кожата я сърбеше там, където се бяха гощавали комари. От години не беше представлявала интерес за такива същества, от години не можеха да я докоснат, без миниатюрната искрица живот, която носеха в крехките си телца, да угасне.