Императорът на тръните

— Идеята ми беше да остана там — прошепнах аз, много тихо. Тя щеше да ме чуе така или иначе. — Не помня как съм си тръгнал. Не помня колко близо са били пламъците.

Намериха ме в гората. Искал бях да отида при каменното момиче, да легна на земята, където бях погребал кучето си, и да чакам пролетта заедно с тях, но ме хванаха, преди да стигна дотам.

Вдигнах глава.

— Но не натам съм тръгнал тази вечер, Катерин.

Има истини, които знаеш, но които не искаш да изречеш гласно. Дори сам на себе си не искаш да ги кажеш, в мрака, когато всички сме сами. Има спомени, които уж виждаш, а всъщност не. Неща, които си отделил настрана, докато станат абстрактни и изгубят значението си. Някои врати, отвориш ли ги веднъж, остават отворени. Знаех това, знаех го дори когато бях на девет. И ето сега — врата, която бях затворил отдавна като капака на ковчег, чието съдържание не искаш да виждаш. Страх разтресе ръцете ми и аз стиснах здраво, за да не изпусна дръжката. Цялото ми същество се бунтуваше, но трябваше да изгоня Катерин от сънищата си и отново да стана господар на нощите си. А честността оставаше най-силното ми оръжие.

Натиснах дръжките на онези врати, целите в скреж и развала, дръпнах ги рязко и ме заболя, все едно забивах копие в червата си, кърваво копие, което потъва бавно и ме разкъсва. Вратите изскърцаха жално и се отвориха, но не към тронна зала, не към двора на баща ми, а към мрачен есенен ден и раздрана от коловози пътека, която криволичеше нагоре през долината към манастира.

— Проклет да съм, ако го направя!

Лъжеца отдавна беше прокълнат, но никой от нас не си направи труда да го изтъкне. Вместо това стояхме в калта, гърбехме се под поривите на влажния западен вятър и гледахме към манастира.

— Ще идеш там и ще ги помолиш да ти видят раната — повтори Бърло Дебелака.

Бърло въртеше меча добре и умееше да гледа страшно. Не беше веселяк, и как иначе с толкова сланина по себе си, но не притежаваше авторитета, с който брат Прайс ни облъчваше приживе.

— Проклет да съм, ако…

Брат Райк зашамари Лъжеца по врата и той се строполи по лице на разкаляната земя. Грамло, Родат, Сим и другите се скупчиха около Райк.

— Няма да види много — рекох.

Обърнаха се вкупом да ме погледнат, което даде възможност на Лъжеца да се надигне на четири крака, целият прашен от пътя и омазан с рядката кал. Може да бях убил Прайс с три камъка, но това не ме правеше нито по-голям, нито по-як. Бях кльощаво десетгодишно дете и братята не ме вземаха на сериозно. Фактът, че изобщо бях оцелял толкова дълго, се дължеше поравно на две неща — бях бърз с ножа и Нубанеца ме бе взел под крилото си. Щяха да минат още две години, през които сър Макин да ме намери и да се съюзи с Нубанеца в моя защита, преди братята да ме признаят за свой главатар и да приемат решенията ми, без да спорят на всяка крачка.

— К’во рече, джудже? — Райк още не ми беше простил, задето видях сметката на Прайс. Подозирам, че е искал сам да го направи и се е почувствал онеправдан от намесата ми.

— Няма да види много — повторих аз. — Ще го заведат в лечебницата. Тя обикновено се намира в отделна сграда. И ще го държат под око, защото не вдъхва доверие. Прилича на човек, който ще открадне бинтовете, докато го превързват.

— Ти пък к’во знаеш? — Гемт се засили да ме срита, но кракът му мина встрани от мен. Щото така се беше прицелил, да ме пропусне. За повече не му стискаше.

— Знам, че не държат златото си в лечебницата — казах.

— По-добре да пратим Нубанеца — рече брат Роу. Плю към манастира и гъстата храчка измина забележително разстояние. — Да облъчи с поганския си чар онези набож…

— Пратете мен — рекох.

Нубанеца не беше показал никакъв ентусиазъм във връзка с начинанието, което бе измъдрил Бърло Дебелака. Подозирам, че Бърло бе измислил удара по „Св. Себастиан“ само за да затвори устата на Райк, който не спираше да мрънка. Затова, както и за да даде някаква обща цел на братята, нещо, което да ги обедини, защото собствените му способности на главатар определено не успяваха.

— И к’во ше напраиш? Ше се разцивриш, та да те съжалят ли, к’во? — Гемт изпръхтя през нос, уж се смее. Маикал издаде същия звук, макар че със сигурност нямаше представа на какво се смее батко му.

— Да — казах аз.

— Е… там наистина има сиропиталище. — Бърло потърка четината си и в резултат тлъстата му гуша се сдоби с още няколко гънки.

Върнахме се две мили назад по пътя и си спретнахме лагер в дъбрава от разкривени брястове и елши, която вонеше на лисици. В мъдростта си Бърло беше решил да се появя в манастира малко след зазоряване, когато монасите са приключили с утринните си молитви.

Братята запалиха огньове между дърветата, а Гейнс извади казана от количката за главите и го нагласи над най-големия. Стъмни се и нисък облак захлупи нощта. Замириса на заешка яхния. Двайсетина бяхме. Бърло се разхождаше между огньовете и даваше нареждания — Сим и Гемт да наблюдават пътя, старият Елбан да иде при вързаните коне и да се ослушва за вълци.