Императорът на тръните

— Семейството ти ли те остави тук? — Въпросите ги задаваше Орскар, останалите слушаха. Беше дребно момче, кльощаво, с щръкнала черна коса, някои кичури по-дълги, други по-къси, сякаш го е подстригвал слепец, имаше кал и по двете бузи. Едва ли беше на повече от осем.

— Сам дойдох — казах аз.

— Мен ме доведе дядо — рече Орскар, опрян на вилата. — Мама умря, а татко така и не се върна от войната. Почти не ги помня.

Едно по-високо момче изсумтя, когато Орскар спомена баща си, но не каза нищо.

— Аз дойдох да стана монах — рекох. Забих дълбоко вилата и извадих десетина картофа, най-големият се беше набучил на зъбците.

— Идиот. — Най-едрото от момчетата ме избута и хвана вилата ми за зъбците. — Нараниш ли ги, няма да изкарат и седмица. Трябва да вкараш вилата внимателно, под ъгъл, и да обърнеш пръстта. — Измъкна наранения картоф.

Представих си как се мятам отгоре му и го набучвам на зъбците, как средният се забива в адамовата му ябълка, а страничните разкъсват шията му. Зачудих се дали изобщо се сеща каква опасност го грози, както ми се муси над оръжието, насочено под такъв чудесен ъгъл към беззащитното му гърло. И той, като картофите, не би изкарал и седмица в моята компания.

— Кой иска да става монах? — Момче на моята възраст се приближи, влачеше чувал с картофи. Изглеждаше бледо под мръсотията, усмивката му беше напрегната, сякаш знаеше какви точно мисли ме занимават в момента.

— Все трябва да е по-добро от това — казах и сведох вилата.

— Лично аз бих изкукуригал — каза момчето. — Молитви, молитви и пак молитви. И всеки божи ден четат Библията. И постоянно преписват. Пишат ли, пишат, преписват чужди думи, но никога не измислят нещо свое. Искаш петдесет години да правиш само това? — Млъкна, видял един от миряните да наближава откъм живия плет.

— Стига приказки! Хващайте вилите.

И ние ги хванахме.

Оказа се, че копането има своя чар. Да изравяш вечерята си от земята, да обръщаш почвата и да вадиш от нея хубави твърди картофи, да си ги представяш печени, пържени, на пюре — всичко това е чудесно. Особено ако някой друг ги е садил, плевил и окопавал преди това. Физическият труд ти изпразва главата и отваря място за нови мисли, изпълзели от неподозирани кътчета на съзнанието ти. А в кратките мигове на почивка, когато сираците се съберат на група, подпрени на вилите, с кал по лицата, те залива чувство на другарство и стопля сърцето ти. Привечер вече смятах, че голямото момче, Дейвид, би могло отново да ме нарече „идиот“ и да оцелее.

Вечерните сенки паднаха върху нивите и ние се повлякохме към манастира. Нахраниха ни в трапезарията, монасите седяха на една дълга маса, миряните — на друга, а сирачетата се ръгахме около ниска квадратна маса. Ядохме картофени кюфтета, пържени в свинска мас с есенни зеленчуци. По-сладко не бях ял от… от никога. А момчетата си приказваха. Артур ни разказа как дядо му правел обувки, преди очите му да отслабнат. Орскар ни показа железния кръст, който му дал татко му, преди да замине. Кръстът беше доста тежък, с кръгче червен емайл в средата. Червеният емайл символизирал кръвта на Христос, обясни Орскар. А Дейвид сподели, че мисли да се запише войник при лорд Аджа, също като Билк и Питър, които видяхме да патрулират покрай Брент. Всички приказваха, често едновременно, смееха се, говореха с пълна уста, дърдореха всякакви глупости, на какви игри играели, какво били сънували, за отминали възможности и бъдещи евентуалности. Детски дрънканици, от които ти става леко на сърцето, каквито помнех от времето си с Уил. Сравнението само се натрапваше — сравнението между тези момчета и моите братя, едните ограничени от безброй писани и неписани правила и едновременно така свободни, другите отхвърлили игото на закони и съвест, но прикрити и кисели в думите си, всяка премерена и наточена грижливо, сякаш изричащият я е в капан, от който цял живот не може да се измъкне.

Сираците си имаха свое спално, солидна каменна постройка с покрив от плочи, чиста, макар и гола като монашеска килия. Лежах сред тях на сламеник и ми беше добре. Всички заспахме бързо. Сънят и честният труд са приятели. Ала аз се събудих в най-тъмния час и се заслушах в нощта, в мишките, които притичваха между сламениците, в похъркването и мънкането на спънати от съня езици, във врясъка на ловуващи сови и кикота на вода в мелницата. Мислех си за братята, уловени в капана на тъмни сънища, телата им пръснати между дърветата. Скоро щяха да се събудят, жадни за кръв, и да погледнат насам.

Един монах дойде да ни събуди преди зазоряване, за да се измием и да се приготвим за утринната молитва.

— Днес няма да работим! — прошепна Орскар до мен, докато се обличаше.

— Така ли?

— Неделя е, идиот такъв. — Дейвид вдигна капаците на прозорците с помощта на дълъг прът. Не стана по-светло.

— Неделята е за молитви — каза Алфред, миротворецът от нивата с картофи.

— И за учене — добави Артур, високо и сериозно момче на моята възраст.