Императорът на тръните

Оказа се, че неделята е ден и за други уроци, не само тези, които монасите ни бяха подготвили. Преди това обаче изтърпях уроци по писане, лекции за житията на светци и упражнение по хорово пеене — лично аз кряках като сврака. Престарял монах дойде за последния урок, прегърбен около черно бастунче, очите му прибулени от перде, ала въпреки това будни под сивите ресни на косата му. Изглеждаше кисел, но момчетата май го харесваха.

— А. Ново момче. Как ти е името, младежо? — Говореше бързо, със силен глас, едва доловимо гъгнив от старостта.

— Йорг — рекох.

— Йорг, а?

— Да — казах аз. — Сър.

— Аз съм брат Уинтър. Без „сър“. И ще ви преподавам теология. — Млъкна и свъси вежди. — Йорг, викаш?

— Да, брат Уинтър.

— Не съм чувал за свети Йорг. Странна работа. Свети Алфред, свети Орскар, свети Дейвид, свети Артур, свети Уинтър… ти имен ден имаш ли, момче?

— Майка ми твърдеше, че свети Джордж ставал. Понеже Йорг звучало като Джордж.

— Кой, бретанският светец? — Понечи да се изплюе, но се спря навреме. — Той изпадна от небесата, когато морето погълна онези земи.

След което брат Уинтър остави на мира името ми и неговите лоши поличби и подхвана обещания урок по теология. Преподаваше забавно и на няколко пъти ме похвали за бързия ми ум, така че се разделихме като приятели.

Двата часа между следобедната молитва и вечернята ни бяха свободни, без уроци или друго. Лесно накарах Орскар да ми покаже манастира — кое къде е, различните сгради и прочие. Той ме разведе с бърза крачка, преди да се е стъмнило, стараеше се да ми угоди, все едно съм по-големият му брат и одобрението ми е по-ценно от всичкото злато в параклиса. Изкатерихме се по купчината дърва за огрев, струпана до старата постройка, където монасите раздават милостиня на селяните в гладни години, и оттам шпионирахме войниците, които си почиваха в постройката, когато не бяха на пост.

— Абатът казва, че нямаме нужда от толкова войници. — Орскар се спусна по купчината дърва и изтри нос в ръкава си. — Но Дейвид казва, че „Св. Гудуин“ — надолу към Фарфийлд — бил нападнат преди половин година и го опожарили. Чул го от послушник Йонас в ковачницата.

— Ако ви нападнат, не разчитай на войниците — казах му. — Тичай към реката и тръгни срещу течението ѝ. И не спирай за нищо на света.

Измъкнах се в тъмното и тръгнах към пътя — там, където манастирската пътека се вливаше в него. Стана ми гадно, че съм изпързалял момчето, имах чувството, че съм го предал или нещо такова. Орскар незнайно защо се беше лепнал за мен, така както Маикал следваше Гемт с вечната си идиотска усмивка. Както Верен ходеше след Уилям и мен, час по час, доволен, че сме една глутница, щастлив, ако го погалим, и в екстаз, ако Уил го прегърне с малките си ръчички и зарови лице в козината му. Кучето стоеше неподвижно, уж просто търпи благосклонно прегръдката, уж не ни е следвало цял ден именно с тази надежда, но опашката му не можеше да излъже.

Елбан ме чакаше малко по-надолу по пътя, приличаше на призрак под лунната светлина.

— Какфи са нофините, Йорх?

Бяха пратили него, защото изглеждаше кротък, но ако трябваше да залагам, бих заложил на него срещу двамата най-добри войници на Аджа. Е, не и в честна битка, разбира се, но честните битки са рядкост.

— Новините са малко злато и повече войници, отколкото брат Бърло очаква, добре въоръжени и на стратегически позиции. Манастирът е построен за лесна отбрана.

— Тея новини нема да им аресат, Йорх. — Каза „аретат“, изгубил поредната си битка със „с“-то. Стори ми се притеснен, макар че се опита да го скрие зад свъсени вежди.

— Кажи на Бърло, че си само пратеникът — посъветвах го аз. — И стой далече от Райк.

— Значи ти нема да додеш с мене? — намуси се Елбан. Плъзна език по бледата плът на венците си.

— Има едно-две неща, дето си струват краденето. Ако успея да ги забърша, ще си плюя на петите и ще дойда при вас. Ако не, утре ще ви чакам тук по същото време и ще тръгнем заедно.

Оставих го да си повтаря под нос: „нема да им ареса“, „нема да им ареса“.

Бях преброил всичко на всичко дванайсет войници, повечето дърти като Елбан, че и по-дърти, а разпятието, което абатът носеше на вечерня, само по себе си беше достатъчно ценно да си пробваме късмета с охраната. Ала истината бе там, че въпреки жестоките уроци, които бях научил от баща си и тръните, в „Св Себастиан“, на нивите му, в параклиса му, в трапезарията и в спалното му бях чул друг шепот и макар да слушах със скептично ухо, исках да послушам този шепот още малко.

От баща си се научих да не обичам и да не правя компромиси, от тръните — че дори семейните връзки са фатална слабост, че един мъж трябва да върви сам, да чака търпеливо и да удари, когато е най-силен. Ала понякога ми се струваше, че с тези уроци ме свързват само белезите, които са ми оставили.