Императорът на тръните

Стигнах някак до външните врати и се облегнах. Студеният нощен въздух трябваше да ми помогне. Вратите поддадоха, отвориха се бавно и аз се промуших през тях. Стиснаха ме силни ръце. Един от войниците на Мурило. Черна качулка, която ми отне света, ръце на гърлото ми. Отметнах рязко глава назад и чух как нечий нос се счупи. И се сринах в хаос, където нямаше горе и долу, където беше тъмно като в рог, където ръцете ми бяха вързани, където се давех, задушавах и повръщах в мрака.

Паметта ми дава само късчета от времето, което съм прекарал в покоите на епископа, но тези късчета са безпределно ясни. Никога не се бях опъвал на Катерин, когато тя ме придърпваше в кошмар. Сега тя се опитваше да избяга, а аз се опитвах да я задържа. Издърпвах всяко късче от онзи накъсани спомени през канала, който тя беше отворила — също като брат Хендрик и неговото конотско копие и аз нехаех дали ще ме разкъсат, стига част от болката да стигне до нея.

Миризмата на Мурило, на парфюм и пот. Отвратителната мекота на дебелото му тяло. Силата, с която извиваше крайниците ми до откат, толкова грубо, че болката стигаше до мозъка ми през мъглата на опиата, който ми бяха дали с виното, и изтръгваше тихи писъци покрай кърпата, която ми бяха натъпкали в устата. Накарах Катерин да гледа и да сподели преживяното, да сподели мръсотията, гадната воня на похотта му, удоволствието, което той извличаше от властта си, и моя ужас от пълното безсилие. Накарах я да чуе пъшкането му. Накарах я да разбере как мръсотията може да влезе в теб, толкова надълбоко, че дори с огън не можеш я изчисти. Показах ѝ как това петно може да се разшири, да се разпростре върху отминали години и да зарази с мръсотията си детските спомени, да изпълзи и към бъдещето, да му отнеме цветовете и посоката.

Задържах я при себе си, потънал в кръв, мръсотия и болка, вързан, с кърпа на очите, полумъртъв от опиата и все пак благодарен, че са ме дрогирали, защото мисълта за ясното съзнание беше по-страшна от всичко.

Няма да твърдя, че съм оцелял заради гнева си. Онези отровни часове не предлагаха път за бягство, нито в смъртта, нито другаде, но ако смъртта беше възможност, ако можех да се измъкна в нея, то единствено гневът би могъл да ме спре. Действието на опиата отслабваше, главата ми започна да се избистря и тогава се роди жажда за мъст, роди се и нарасна, поглъщайки пътьом други дребни желания като това да избягам, да облекча болката си, да дишам.

От вериги е почти невъзможно да се измъкнеш. С оковите е по-лесно, но трябва да си счупиш крака. Въжетата не се късат, но ако си достатъчно упорит, можеш да ги изхлузиш. Ключът е в овлажняването. Процесът обикновено започва с пот, но скоро кожата ти се протърква и кръвта ти помага да измъкнеш разранената си плът от клуповете.

Епископът не се събуди. Докато освобождавах ръцете си — вързани зад гърба, — аз не издадох нито звук. Свлякох се от леглото по омазаните копринени чаршафи. Седнал на пода, се пресегнах към ножа за плодове, оставен на нощното шкафче, и с негова помощ и под светлината на загасващия в камината огън срязах въжето около глезените си. Излязох от стаята гол. Вече бях преживял най-големия срам. Взех ножа за плодове и машата от камината.

В малките часове на нощта манастирските коридори бяха празни. Вървях слепешком, от време на време прокарвах върха на ножа по стените. Чух църковно песнопение, макар че нямаше будни, които да пеят. И въпреки това го чух, прозирно и чисто в обещанията си, сякаш всички святи и добри неща бяха натъпкани в нотите му и преливаха през устата на ангели. Чувам го дори сега, когато си спомням за онези сираци, как копаехме на нивата, калта и картофите, уроците и игрите. Чувам го, сякаш долита глухо през затворена врата. И онази песен изстиска сълза от мен, братя мои, не болката, не срамът, не предателството, нито онзи последен, изгубен шанс за изкупление. Не, разплака ме красотата на онази песен. Една сълза по бузата ми, отронена бавна и гореща.

Излязох през вратата към конюшните, вдигнах резето и завъртях тежкия железен пръстен. Двамата войници от другата ѝ страна се обърнаха отегчени. Повалих ги с два удара на машата — първо по лявото слепоочие на войника вдясно от мен, после по дясното слепоочие на онзи отляво. Фрас, фрас. Никакви войници не бяха, щом едно голо дете можеше да ги победи. Единият се строполи безмълвен, другият, май се казваше Билк, взе да се гърчи и да пъшка. Забих машата в гърлото му и я оставих там. Това го смълча.

Конюшните миришеха като всички други конюшни. В мрака, сред конете, можех да съм къде ли не. Движех се безшумно, заслушан в потропването на копита, в неспокойното пръхтене на разтревожени животни, в припкането на плъхове. Взех въже колкото можех да нося и един по-остър нож, от онези за обработване на кожа. Намотаното въже гъделичкаше рамото и гърба ми, докато се връщах по пустите коридори.