Императорът на тръните

Каретата подскочи още няколко пъти по неравния терен, после спря между двойния шпалир от факли, които оформяха коридор към големите врати на съборната зала. Кочияшът, нисък мъж, джудже направо, с бухлати сиви вежди, седеше неподвижно на капрата, а конете във впряга стояха с наведени глави и пръхтяха. Най-натруфеният от тримата свещеници, които вървяха пред каретата, отиде да отвори вратичката ѝ и подаде ръка на епископ Мурило, макар че той едва ли имаше нужда от помощ. Измъкна се през тясната врата, месата му опъваха червената одежда. Стъпи на земята и протегна ръка към тъмната вътрешност на каретата. Някой му подаде митрата. Учудих се, че има място за втори пътник. Мурило си сложи високата шапка и потта по ситните му черни къдрици моментално попи в червената ивица около основата ѝ. Изпъчи се, стиснал ръце зад гърба си, и шкембето му щръкна. Не знам защо, но реших, че ще се оригне. Устата му беше месеста. Не се оригна обаче; вместо това изръмжа и тръгна към манастира. Главният свещеник и двама войници вървяха на крачка след него. Въпреки че беше дебел, епископът излъчваше гигантска енергия. Приличаше ми на глиган, който е хванал следа и души ли, души земята. Приличаше ми малко и на Бърло. Погледът му попадна върху Орскар, после и върху мен. Дебелите му устни трепнаха конвулсивно, което май трябваше да мине за усмивка, после Мурило прошепна нещо на войника до себе си, преди да хлътне в съборната.

Литургията на епископа продължи сякаш вечно, безкрайни молитви на латински в претъпканата зала. Ние, децата, стояхме пръснати сред монасите и виждахме само задната страна на бръснатите им глави. Святи или не, монасите не си падат по хигиената. Старият монах пред мен често-често пускаше миризливи пръдни, пред чието широко разпространение въжето около расото му беше безсилно. Зад ухото му се бяха впили два кърлежа. Този образ се е запечатал в съзнанието ми — кърлежите като подути тъмночервени перли.

Най-накрая дойде ред на причастието и дългата опашка, преди да ни освободят. Видях как абат Кастел, пръв на опашката, приема подадения му позлатен потир и отпива.

— Кръвта Христова — припя свещеникът, който поднасяше причастието под бдителния поглед на епископа.

Вино. Поне нямаше да е суха кора хляб.

Тътрехме се напред по-бавно, отколкото догаря свещ. Отново ми направи впечатление, че повечето сираци липсват, само Орскар и Артур бяха тук. Орскар — току пред мен, Артур — някъде назад на опашката. Вече наближавах олтара, когато видях абата да стои в сенките. Имаше вид на войник, когото са мобилизирали против волята му и който събира кураж да извади меча и да се хвърли в битка. Наконтеният епископ стрелна Кастел с отровен поглед. Може да изглеждаше дебел и мек, но при други житейски обстоятелства би паснал отлично сред моите братя, разбойниците. Имаше нещо кръвожадно в него. А при други житейски обстоятелства Кастел би бил различен вид жертва за мъже като Райк, Роу и Лъжеца.

Още трима монаси и идваше нашият ред. Двама. Един. Орскар пристъпи към олтара, жаден за виното на причастието. На сираците обикновено дават от плътта, не от кръвта на Христос. Изневиделица и адски бързо абатът пристъпи напред, грабна момчето и го изнесе на ръце от църквата. Орскар, онемял от изненадата на мълниеносното си похищение, не успя дори да изписка, преди вратата да се люшне след него. Всички останали бяха затаили дъх, стояха неподвижно и гледаха затръшналата се врата. Мурило, и без това червендалест, стана цикламен. Още миг мълчание, после епископът ме погледна, вбесен по непонятни за мен причини. Удари с жезъла си по пода. Свещеникът, с черно кадифено расо и шарф със сребърна бродерия, ме фиксира със студен поглед и ми подаде чашата за причастие, вече почти празна. Отпих. Виното се оказа кисело.

Още монаси на опашката, още причестявания, докато ние стояхме и чакахме. Виното още гореше върху езика ми, сякаш беше ферментирала жлъчка, а не ферментирало грозде. Обзе ме летаргия, разля се по стъпалата ми от студените плочи на пода, плъзна нагоре по краката и корема, докато мислите ми не потънаха в нея, а монотонните звуци на литургията не се изпразниха от съдържание. Накрая, доста след като полунощ отмина, епископът изрече думите, които всички деца копнеят да чуят по време на литургия.

— Ite, missa est. — Свободни сте.

Залитнах към вратата. Щях да падна, ако не се бях хванал за ръкава на един монах. Той се отърси от мен с каменна физиономия, все едно бях болен от нещо заразно. Църквата се разтягаше и мачкаше, стените и колоните танцуваха като отражения в езеро.

— Какво? — Отново усетих възкиселия вкус на виното върху езика си и с това думите ми се изчерпиха. Ръцете ми посегнаха към ножа, който би трябвало да виси в кания на колана ми. Ръцете ми знаеха, че съм в опасност.

— Йорг? — обади се Артур. Видях как го отвежда монахът с кърлежите и миризливите пръдни.