Императорът на тръните

Докато се влачех назад към манастира, разбрах, че не злато и не смъртта на монаси искам от пътя, от братята си. Роден бях в богатство, знаех и как умират невинните. Не, търсех властта, която не ти е дадена даром по силата на обществените порядки, моралния кодекс, рицарската харта или правилата на войната. Исках да се науча на силата, която Нубанеца ми беше показал в занданите на татко, исках да ме изковат битки. И щях да намеря тези неща, без да се щадя, без да пестя усилия. Щях да вкарам братята си в пещта, където Стоте изковават мечовете си, и да видя какво ще стане.

Повтарях си всичко това, но зад тези думи оставаше нещо неизречено, неизречената и едва наполовина осъзната мисъл, че може би искам да си оставя вратичка назад, към златните дни, когато мама ме обичаше. В крайна сметка бях само на десет години, дете слабо, глупаво, неоформено. Бяха ми преподадени правилните уроци, но всеки учител знае, че за да постигне ученикът му траен напредък, дори най-трудните уроци трябва да бъдат затвърдени.

Уханието на бял мускус стигна до мен, до незнайното място, където сънуващият стои и гледа как кошмарите му се разгръщат. Тя стоеше с мен, невидима и непостижима, ала близо, почти лице в лице, докато аз издърпвах през нея нишката на старите си спомени. И знаех, че усеща заплахата, че отброява с ударите на сърцето си предстоящата ѝ поява, макар да не знае нито естеството, нито посоката, от която ще удари тя.

Заварих войниците да слагат факли в железните скоби пред голямата зала. В сенките край стената вече се бяха събрали много монаси, повече, отколкото ми се струваше възможно да живеят в манастира. Явно не всички идваха да се хранят в общата трапезария.

— Къде изчезна? — Орскар връхлетя отгоре ми в мрака. Ако имах нож, щеше да се наниже на него.

— Епископът идва! — продължи той, без да изчака за отговор. Явно новината беше изключително важна по неговите стандарти.

— Епископ Мурило! Слугите му са изпреварили процесията и току-що пристигнаха да ни предупредят. На северния път е. Скоро трябва видим светлините им на билото на хълма Джедмайър. — Говореше и подскачаше от крак на крак, все едно му се пикае. Може и така да беше.

— Брат Майлс рече, че Ватиканът пратил личната карета на папата да го вземе. — Артур се беше приближил зад нас. — Мурило е тръгнал към Рим.

— Ще го издигнат в кардинал! Сигурен съм! — За осемгодишно момче Орскар явно силно се вълнуваше от църковната политика.

— Къде са другите? — попитах аз. Ако не броим Орскар и Артур, никой друг от сираците не беше излязъл да види шоуто.

Орскар примигна.

— Сигурно са го виждали вече. Той служи в „Свети Челе“. Идвал е тук и преди. Така каза брат Уинтър.

Не се впечатлих. Виждал бях епископи. Добре де, двама. Епископ Симон, който служеше в „Светата майка“ в Крат, и епископ Фер, който зае мястото му, след като една студена нощ ангелите завлекли Симон на небето. В каретата на Мурило сигурно имаше съкровища, които да зарадват моите братя. Ако другите момчета си бяха намерили по-добро занимание, значи имаха късмет.

— Той е внук на Белпанския дук, това знаеш ли го? — попита Артур.

— Кой, епископът?

Той кимна. Аз пък свих рамене. В орден, отдаден на простичкия живот и тежкия труд, абатите често се издигаха по трудния начин, от сирашка кошница, оставена пред портите на манастира. Епископите, от друга страна, със своите кадифета и дворци, често се сдобиваха с постовете си даром, грижливо наместени там, на съхранение един вид, от свои влиятелни роднини, които са ги изтръгнали от външните разклонения на знатното си семейство, за да не създават проблеми.

Чакането се проточи. Факлите започваха да гаснат, а времето за нощна молитва наближаваше стремително. Най-сетне видяхме процесията: въоръжени ездачи отпред, свещеници пешком, папската карета скърцаше, теглена от два яки коня, още свещеници се влачеха след нея, и накрая — още двама конници с лека броня и червен кръст върху белите табарди.