Императорът на тръните

Брат Грило взе да дрънка на своята петострунна лютня — е, стана негова, след като я отне от човек, който наистина можеше да свири — и нейде в мрака висок глас подхвана „Тъгата на кралицата“. Тази вечер пееше брат Йоб. Пееше само по тъмно, сякаш в сляпата нощ можеше да бъде друго момче на друго място и да изпее песните, които другото момче помни от детството си.

— Не искаш да ограбим „Свети Себастиан“, така ли? — попитах тъмното.

То ми отговори с дълбокия глас на Нубанеца:

— Те са вашите свети мъже. Защо искате да грабите от тях?

Отворих уста, но бързо я затворих. Смятал бях, че искам просто да се харесам на братята и да излея част от гнева, който ме ядеше отвътре. Но имаше и нещо друго, сякаш… те наистина бяха свещеници, „светите“ хора на моя народ, онези монаси зад дебелите стени на своя манастир, които разнасяха златни кръстове от параклиса до църквата и обратно. Говореха на Бог и може би той им отговаряше, изглеждаха така ведри, ала дълбокият вир на ведростта им не бе потрепнал на повърхността си дори, безразличен към злото, което ме беше ударило. Исках да потропам на вратата им. С устата си щях да помоля за убежище, щях да изиграя бедното сираче, но в действителност щях да попитам друго. Защо. Каквото и да се бе строшило в мен, пружината му се беше натегнала толкова силно, че вече не можех да си затварям очите. Ако трябваше да разтърся света, докато зъбките му затракат, за да получа най-сетне отговор, щях да го направя. Защо?

Брат Йоб млъкна, изпял песента.

— Все е нещо. Нещо, което да направиш, някъде, където да отидеш — казах.

— Аз имам къде да отида — рече Нубанеца.

— Къде? — Ако не го бях попитал изрично, нямаше да ми каже. Каквито и мълчания да залагаш, Нубанеца няма да ги запълни доброволно.

— У дома — каза той. — Там е топло. Когато събера достатъчно пари, ще ида на Конски бряг, в Кордоба, и ще се кача на кораб през плитчините. Ще сляза в Кута, а оттам мога да стигна до дома и пешком. Пътят е дълъг, трае месеци, но минава през земи, които познавам, и народи, които познавам. Тук обаче, в тази ваша империя, човек като мен не може да тръгне на дълъг път, ако е сам, затова ще изчакам, докато съдбата поведе всички ни на юг.

— Защо изобщо си дошъл тук, щом не ти харесва? — Негодуванието му ме жилна, макар да знаех, че не е насочено към мен.

— Докараха ме. В окови. — Усетих, че се изляга по гръб на земята, макар че не го виждах в тъмното. Стори ми се, че чувам как оковите му дрънчат. Повече не каза нищо.

Утрото се промъкна между дърветата и избута мъглата. Ножовете и късия си меч оставих на Нубанеца. Не закусих. Къркорещият стомах щеше да ми е от полза при портата на манастира.

— И хубаво огледай кое къде е, Йорг — заръча ми Бърло, сякаш идеята аз да ида в манастира е била негова поначало.

Брат Райк и брат Хендрик ме гледаха мълчаливо, без друг коментар освен стърженето на точилата им по железните остриета.

— Разбери къде спи охраната — каза Кент Червения. Знаехме, че монасите имат охрана от наемници, конотци или войници от Ремс, изпратени от лорд Аджа, но издръжката и платата им поемаше абатът.

— И фнимавай, Йорх — изфъфли Елбан. Старецът твърде много се тревожеше. Човек би си помислил, че почнат ли да ти изтичат годинките, ще почнеш да се тревожиш по-малко, но не.

И така, тръгнах аз по пътя, а мъглата погълна братята зад мен.

След час, мокър от мъглата и с дебели подметки от кал, стигнах до завоя, откъдето бяхме оглеждали манастира предния ден. Изминах още няколкостотин метра, преди мъглата да ми покаже тъмен намек за сградата, и още десет крачки, преди намекът да се разреши във факт — цял комплекс сгради, разлял се по двата бряга на река Брент. Жалбите на водата стигнаха до слуха ми — бяха я хванали да върти воденичното колело, преди да се измъкне от капана му и да продължи нататък към долината на изток. Мирис на горящо дърво погъделичка ноздрите ми, едва доловим аромат на пържено месо го последва и стомахът ми изръмжа послушно.

Минах покрай пекарната, пивоварната, лавката, все строги каменни сгради, еднакви, ако не беше различната им миризма — на хляб, малц и бира. Всички изглеждаха празни, заради утринната молитва, която откъсваше дори миряните от работата им на нивите, в рибарниците и в свинарника. Пътеката към църквата минаваше през гробището, надгробните плочи до една бяха килнати, сякаш яздеха вълни в морето. Две гигантски дървета издигаха снага сред гробовете, сръгали настрана най-старите плочи. Два тиса, разгънали корени да смучат хранителен сок от отколешни трупове, ехо от една по-стара вяра, гордо изправени там, където хората се мятаха по сцената на живота си в служба на белия Христос. Спрях да си откъсна светлочервено плодче от по-близкото дърво. Плодът беше топчест, твърд и покрит с прах. Потърках го между палец и показалец, чудех се дали не държа в ръката си ехо от изгубената плът под краката си, от разложението на набожните хорица, превърнали се в хранилка на трупните тисове.

Църковен напев стигна до мен през гробището: монасите приключваха ранната си молитва. Реших да изчакам.