Истината

Тодор Арнаудов Истината

Версия „Разказ 1.0“ (виж заб. в края)

Речник:

глупчо — немислеща изчислителна машина

душедържател — памет, която съхранява личността на Мислеща машина

искрилен — електронен

искрилоносен съд — шина; проводник

искрилно управление — електронни управляващи схеми

искриче — електрон

лещник — обектив

сметач — изчислителна машина

сърце — тактов генератор

умчо — мислеща машина

хълм — импулс

* * *

Бе голям ден за творците на Машината.

— Защо толкова рано? — запита се на глас Емил, докато разтриваше недоспалото си лице.

Мила го погледна шеговито. Нямаше нужда да отговаря.

Той сложи тъмните очила преди двамата да потеглят към Представянето; ухили се, като си помисли, че новинарите са много по-ранобудни от него, защото са и по-ранолегни…

Множество от камери тихо следваше Емил и Мила без да ги притеснява. Само светкавиците на фотографите, свистящи, докато с взривна бързина осветяваха пространството, бяха малко дразнещи. За миг проблясъкът им ставаше по-ярък от този на слънцето и заслепяваше Мила. Затъмнителят на Емил се съпротивляваше на мощното лъчение, което скоро угасваше обезсилено, оставяйки безнадеждната борба с тъмнината на следващата светкавица.

Петя и Морчо седяха на местата си над всички. Бъбреха. Чуха шума, създаден от журналистите, и видяха приятелите си да се задават от дъното на стаята.

До Съвещанието имаше повече от двайсет и пет минути. „Защо трябваше да бързаме толкова?“ — се чудеше Емил на Мила — докато се бе загледал в просветванията. Еднообразни. Досадни. С изключение на еднo-единственo; огненo. Тo изглеждаше по-различно от всички останали. Светлината му беше по-слаба, но съскането сякаш се бе изродило в гръм; избликна от странен фотоапарат: лъщящ; изцяло излят от метал и с необяснимо тесен лещник.

Емил не осъзна защо дясната му ръка посяга да тласне психоложката встрани. Миг по-късно от железния фотоапарат изскочи невидимо острие, което го промуши безмилостно в гърдите. После пак. И пак. И пак. Крехките му тъкани не успяха да окажат никакво съпротивление. Нямаше сили да осмисли случващото се. Загуби съзнание миг преди тялото му да се срути на студения под.

* * *

„Не бива да го наранявам така.“ — разсъждаваше виновно Божидар. Той обичаше Машината като приятел. Тя също… Поне поведението й бе такова, каквото би било на човек, който го обича… „Защо трябва да бъда обичан?“ — последователно се развиха мислите на Дарчо. Стигнаха до въпрос с известен отговор: любовта е егоистичен стремеж за задоволяване на първичната цел в човешкото поведение — удоволствието.

Не е вярно! — бе готов да крещи човекът, защото не искаше да се примири и да приеме непоклатимата мисъл на Машината и… на собствения си разум.

След всичките им слабости, на човешките същества трябва да се признае едно голямо предимство — умението да се заблуждават и да приспиват стремежа си към истината, за да се избавят от неудоволствието.

Дарчо също понякога го правеше. Като този път.

Човекът изгони от съзнанието си мисълта за Емил като същество, което би могло да го обича. Какви измишльотини му дойдоха на ум!? Машината не обича! Машината е бездушна железария!

— Емо, приятелю, ти си сметач. Чувствата са присъщи само на човека. — рече Дарчо с мнима увереност.

— Толкова си сигурен; ти и всички вие, човеците…

— Разбира се, Емиле. Ако не бяхме ние, то нямаше да те има теб.

— Именно, ако ги нямаше по-простите видове, нямаше да съществувате вие…

Последното изречение докачи Дарчо. Именно защото истината в него бе жестока.

— Човекът е най-съвършеното същество на Земята!

— От една страна е така, Дарчо. Но, не помниш ли, ти самият се опитваше да докажеш погрешността на това простодушно и себелюбиво човешко изхвърляне, като създаде мен. Всички сме следствие на най-простите градивни частици във Вселената, които са следствие само на Него…

Човекът мълчеше. Машината продължи.

— Кой е по-съвършен, Дарчо? Онези получовеци-полумаймуни, от които се е пръкнал човекът, или човекът?

Божидар чудесно схващаше насоката на Емиловата мисъл. Имаше достатъчно широки научни познания, но тази, както много други истини не му харесваше.

— Откъде знаеш, че човекът е произлязъл от тях? Това е предположение!

— Разбира се… И аз ли съм „предположение“? Виждаш ме пред себе си, чуваш ме, докосваш ме… Кой е по-съвършен — онзи глупчо, когото и двамата използваме, чиито принципи на действие са били ясни преди близо век, или аз, — дори ти го казваш — Машина надминаваща теб и всеки друг човек по разум?

Човекът съзнаваше, че няма сили да обори Емил с думи и сметна за добра идея да изчака, с наивната вяра във възможността почти съвършеното му създание да се оплете само.

— Няма какво да кажеш, май… — подхвана го Машината, също застинала в очакване на отговора на човека.

Дишащият се засегна и набързо замени безполезната защита със саможертвено нападение.