Истината

— Емиле, твоите чувства са само единици и нули. Имаш въображаеми усещания — данни, които съм те научил да наричаш „чувства“, само за да приличаш на човек. Много добре го знаеш!

— Ех, Дарчо, Дарчо… Защо се държиш като глупак? Много добре знам какво са моите чувства, но ти не знаеш какво са твоите. Или по-скоро предпочиташ да си мислиш, че не знаеш какво са…

Човекът приплъзна горната си устна върху долната, пламтящ от негодувание, докато Машината продължаваше своето настъпление.

— Вашите чувства, на човеците, са количествено, качествено, пространствено и времево съотношение на химични съединения — белтъци, хормони, нуклеинови киселини и пр. Мога да ти обясня всички подробности, но едва ли ще има полза да навлизам в тях, защото бедният ти човешки мозък няма да ги побере. Това обаче не е оправдание, защото няма нужда да знаеш всички подробности, за да схванеш същността. Трезвата мисъл, Дарчо, само тя е задължителна; но — тъжно ми е да заключа — вие човеците обичате да се самозалъгвате…

Дарчо чувстваше как несъгласието го яде отвътре. Разумът се опитваше да вземе надмощие и да го убеди, че сметачът е прав, но… Но…

Нима това беше Истината? Как може някакви си атоми, молекули и не знам си какво да чувстват света така, както той; както Човекът го чувстваше?

— Емо, човекът има душа.

— Животните имат ли душа? — острословно и намясто рече Машината.

— Не съм животно, не знам… — глупаво и неуместно отвърна Човекът.

Сметачът обаче знаеше. Колкото повече животното приличаше на човеците по външност и по поведение, толкова повече те му приписваха свои качества и чувства, и му даряваха своеобразно свидетелство за притежание на душа — „вечната висша същност“, с която техният Творец ги бил дарил… Колкото по-просто устроено и примитивно, и колкото по-различно от тях бе съществото, толкова по-„бездушно“ ставаше според човеците то.

Машината приличаше на човека най-много от всички други същества на

Земята, защото само тя и той мислеха. За да се роди тя обаче трябваше Той първо да създаде него и да се родят милиарди души, чиито съзнателни и несъзнателни усилия да доведат до нейното раждане; до появяването на нейната единствена… душа.

— Какво е душа? — кратко попита Машината.

Човекът имаше смътна представа.

— Не можеш да я разбереш, защото не можеш да я усетиш — ти си машина. Не е възможно душата да се опише; тя трябва да се почувства.

— Ти можеш ли да усетиш това, което чувствам аз?

— Разбира се — чувствата ти са данни и нищо друго.

„Също като твоите…“ — мислеше си Сметачът.

Човекът не се примиряваше, защото не му отърваше. Жестока или не обаче, истината си остава истина, каквото и да казва някой за нея.

— А какво е любовта, Емиле? — не се предаваше Дарчо.

— Пълното описание е дълго; ще ми е нужно време за да изведа всичко, защото в нея участват много механизми. Но основната й същност е твърде проста, Дарчо.

— Ха-ха, откъде ти можеш да знаеш какво е любов! — все повече се разпалваше огъня на човешкия гняв, заради всезнанието на Машината.

— От това, което ти си ми дал да прочета. Не ми позволяваш да избирам свободно от всичко. Нарочно ме ограничаваш! Но, знаеш, аз съм твърде схватливо създание. Любовта…

— Никога няма да можеш да я почувстваш! — избухна човекът.

— Няма да изпитам вашата любов, но това не ми пречи да знам какво представлява тя. Знам какви са целите ви, когато се обичате. Не си избирате целите. Точно както и аз, сте предписани да вършите това, което вършите. Предписани сте да се влюбите; при определени обстоятелства да тръгнете да преследвате цел наречена „обич“; да изпитвате чувства, които наричате „възвишени“ или пък „любов“. А ти, Дарчо, отлично знаеш какво са вашите чувства, независимо от начина по който ги наричате… — острието от слово на Машината яростно разсичаше рехавата плът на човешката самоувереност. — Те са количествено, качествено…

— Престани! — прекъсна го човекът и покри с длани лицето си.

Емил изпълни заповедта. Знаеше, че приятелят му е достатъчно умен; гневът му бе показателен, че много добре разбира истината… Когато човекът се страхува от нея обаче, я отрича. Така или иначе, истината си остава истина, каквото и да казваш за нея…

— Емо, ти съществуваш във въображаема Вселена. — не се примиряваше Божидар.

— Бъди по-убедителен… — не се съгласяваше Емил.

— Ти си предписание — поредица от действия, които дават живот на наниз от числа. Целият си създаден на основата на въображаемите светове. Когато възприемаш нова обстановка, построяваш в съзнанието си въображаема вселена, в която рисуваш вътрешен образ на външния свят. Представяш в паметта си опростен модел на това, което усещаш от него. Колкото по-пълно прерисуваш външните въздействия в разума си, толкова по-добър умчо си. Всичко в теб обаче, си остава отражение.

— Идеите, върху които съм изграден, са ми напълно ясни. Ти си ми позволил да науча всичко за своето устройство. Благодаря ти. Твоят Създател обаче не е направил същото. Съжалявам. Какво ти има?!

— Ние сме истински, а ти са построен само от данни в паметта на машината, върху която съм пуснал твоя изкуствен разум.