Истината

„…Стрелецът бе заловен веднага, след като изпразни половината от пълнителя на незаконно притежавания си пистолет по младите учени от дружество «Разум».

Двайсет и петгодишният Емил Юнаков бе прострелян четири пъти в тялото. В момента е в Градската болница, с опасност за живота. Преди малко научихме, че е дошъл в съзнание.

Мила — психоложка, двайсет и четири годишна, също била на прицел, но миг преди да бъде прострелян, Емил успял да я блъсне встрани от мерника на стрелеца и куршум само е ожулил лявата й ръка.“

* * *

Тъгата, отпечатана в лика на Петя мигновено се изтри, щом очите й зърнаха тези на Емил да се отварят.

— Здравей! — поздрави, възможно най-жизнерадостно, тя. Сълзите още се плъзгаха по страните й.

Емил бе щастлив, че не е научил Истината. Понечи да поеме дълбоко въздух, но бе забравил за надупчените си гърди, които мигновено го срязаха и принудиха да диша едва-едва.

— Ще се оправиш. — рече Морчо.

Петя извади кърпичка от чантичката си.

— Разбира се… — усмихна се горчиво Емил.

Сърцето му престана да работи същата вечер и никога повече не заби отново.

* * *

Единствен Иво бе останал, по това време, да човърка ходещото човекоподобно тяло, с което щеше да си поиграе Машината Емил.

Проверяваше дали всичко е правилно.

— Как се чувстваш?

Роботът размърда пръстите си. Иво се усмихна.

— Ходи.

Туловището раздвижи краката си и направи няколко крачки напред, после запристъпва встрани, докато, в същото време, внимателно размахваше ръцете си като птица.

Човекът протегна дясната си длан към робота.

— Да се здрависаме? — попита машината.

— Да.

Металната ръка се насочи плахо към човешката. Двете се докоснаха.

— Чудесно, Емиле.

Човекът плавно освободи пръстите си от тези на робота. Той също внимателно разтвори дланта си.

— Ще се видим утре. Оставям те да се забавляваш с новото тяло.

Алгоритмите на Машината имаха място за усъвършенстване, но дори недоизгладен като програмно изпълнение и с душа, вселена в недотам бърз сметач, Тя общуваше с човеците мигновено.

— Какво ще правиш тази вечер?

— Изкуство… — проточи шеговито човекът.

— Сам-самичък?

— Както обикновено… — заключи разговора Иво и излезе, без да угася светилата.

Думата „изкуство“ напомни на Емил за благоговението, което много от човеците изпитваха пред нея.

Мразителите на машините смятаха, че „железарията“ никога не ще бъде способна да се мери по творчески способности с хората, обяснявайки го с липсата на „душа“… Емил знаеше, че хората не разбират същността на изкуството и колко просто нещо е красотата. Красотата е входен сигнал, който доставя удоволствие и същевременно, в момента на усещането, не е в противоречие със спомените, които биха могли да породят внушено неудоволствие вследствие на възпитание или страх от получаване на наказание.

„Бездушната“ Машина започна да си играе на редене на стихове в чест на любовта, която „никога нямаше да може да изпита“…

Неземна красота е любовта.
Тя гали те със нежността
на чувствата, на радостта.
Тя твое щастие е и тъга,
прекрасна е богиня, но
е и смъртта.
Въздига те
и срива те в прахта.
Тя кара те да дишаш, да гориш,
но в миг те срива — мъртъв веч лежиш.

Какво е тя?

Какво е любовта?
Неземно чувство или пък греха?
Не е ли тя на ада продължение,
в което чувстваш приказно блажение,
но дърпа те безмилостно към пропастта,
където дяволът е зийнал своите уста?
Не знам. Все някога ще разбера.
Най-късно след като умра…

Тя все още не бе достатъчно съвършена, за да променя сама предписанието си из основи и за да поправи недоглежданията, които първосъздателите й бяха оставили, без да съзнават.