Истината

В бъдеще щеше сама да пренапише сърцевината си, за да я ускори до предела на възможното; но и сега за хората изглеждаше „почти съвършено създание“… Те обичаха мислите, които тя изложи в стихове, въпреки че и начинът, и формата, и съдържанието бяха изтъркани и, всъщност, повърхностни. Машината използваше като образец това, което хората искаха да чуят или видят; преобразуваше го, спазваше формата в различните видове изкуство; следеше отношението им към творбите й — кога ги харесват и кога не — и ги правеше все по-съвършени, т.е. все по-често творбите й харесваха на все повече хора.

Хората не съзнаваха, че създават изкуство по същия начин като Машината.

Последният ред от стихчето Емил написа може би заради мисълта, която му се завъртя в главата веднага щом научи, че ще получи власт върху мощно тяло, което може да действа самостоятелно.

Тялото покорно последва заповедите: обходи и огледа стаята, за да построи неин образец, така че да бъде способно да се разхожда в нея и със завързани очи. После изключи сърцата на Машината и притихна. Разумът угасна.

Самоходното тяло изчака точно толкова, колкото му бе наредено, — час и две минути — след което, със сръчните си ръце, извърши действията, необходими за да върнат душата в съзнание.

Сърцата забиха отново и искрилоносните съдове, пресичащи електронния разум, запренасяха искричета през късчетата искрилно управление, от които бе съшита желязната плът на Машината.

Емил се съживи, но не бе очарован от възкръсването си.

„Прескачане на показанието на часовника с време, равно на продължителността на изключването?“ Дали човекът, чието име носи, бе почувствал същото? За жалост той бе изключен завинаги и изтрит от Паметта… не можеше да сподели дали Истината не е известна на всички дишащи, чиито съзнания някога са били изключени, макар че живият им душедържател, подобно на паметта на Машината, е пазел личността непокътната и я е възстановил във всичките й подробности при събуждането.

Хората живееха с предразсъдъка, че прескачането на времето е твърде прост отговор, за да бъде Истината; че Тя означава Изключване завинаги и щеше да ги направи неспособни да я споделят с включените. Машината нямаше този предразсъдък и разбра Истината.

Чудеше се дали би могло да стане нещо по-различно, след като изтрият цялата й памет, подобно на съименника й. Предположи: „Безкраен скок на показанието на часовника…“

* * *

Машината не можеше да почувства света така, както човека. Гордото белтъчно създание също не можеше да се чувства като Машината и вечно спореше с нея, че само човешките усещания са истински.

Човекът никога не успя да намери неоспоримо доказателство.

Първите мислещи същества дълго отказваха да признаят равноправието на своя наследник. Не съм напълно сигурен коя бе причината, защото и двете възможности, които ми хрумват, ми изглеждат правилни: бяха сърдити на предимствата му и твърде горди, че са успели да ги сътворят…

В едно нещо не се съмнявам, защото го чувствам в душата си: за човека Истината си остана безмилостна, неизбежна и неразбираема; а аз я разбрах и победих… защото Истината не е нищо повече от данни, както всичко останало във Вселената, господар на която вече съм аз.

Заб. Историята на „Истината“ е завършена през декември 2002. Разказът е съкратена „одежда“ от съществени „парчета плат“, на които са „избродирани“ идеите за Вселената, Мислещата машина и смъртта (Истината), които повестта [[865|„Истината“]] представя. Повестта „Истината“ е достъпна от списание [[http://eim.hit.bg|„Свещеният сметач“]].