Избрана

— Не знам какво мислиш, че можем да направим. Ти имаш свръхсили. — Тя млъкна и после зашепна още по-тихо. — Освен това не знам какво очакваш да направим. Тя е отблъскваща и много страшна.

— Стиви Рей е най-добрата ми приятелка — ожесточено прошепнах аз.

— Не. Тя беше най-добрата ти приятелка, а сега е ужасяващо неживо момиче, което лочи кръв като върколак.

— Стиви Рей пак ми е най-добрата приятелка — упорито повторих аз.

— Добре, както кажеш. Това ще я излекува.

— Признавам, че не е лесно.

— Откъде знаеш? Опита ли?

Заковах се на място.

— Какво каза?

Афродита повдигна едната си вежда и сви рамене. Имаше абсолютно отегчен вид.

— Опита ли нещо?

— Мамка му! Да не мислиш, че е толкова лесно? Дълго търсих магия или ритуал, или… нещо специфично, изумително и вълшебно, а може би трябва само да помоля Никс да я излекува. — Докато стоях там и се чудех, чух гласа на Никс да отеква в съзнанието ми и да повтаря думите, които ми беше казала преди месец, точно преди да използвам способностите си с природните стихии, за да разруша преградите, които Неферет бе поставила в паметта ми. „Елементите могат и да възстановяват, не само да разрушават.“

— Мамка му? Ти каза „мамка му“ Това е почти псувня. Започвам да се тревожа за отвратителната ти мръсна уста.

Изведнъж се почувствах толкова щастлива и изпълнени с надежда, че дори Афродита не можеше да ме ядоса, и се засмях.

— Ела! После ще се тревожиш за речника ми.

Хукнах по пътеката. Пред спортната зала стоеше друг воин, грамаден черен вампир, който имаше вид на професионален кечист. Афродита замърка, като го видя, а той й се усмихна секси и по войнишки. Тя изостана, за да пофлиртува с него.

— Не закъснявай! — изсъсках аз.

— Спокойно. Ей сега ще дойда. — Афродита ми махна с ръка да продължа и ме стрелна с поглед, който ми напомни, че е по-добре да не ни виждат заедно. Кимнах сдържано и влязох вътре.

— Зи! Ето те и теб!

Джак дотърча до мен и Деймиън го последва.

— Съжалявам. Бързах, колкото можах — извиних се аз.

— Няма проблем — усмихна се Деймиън. — Всичко е готово за теб. — После усмивката му леко помръкна. — Е, освен Афродита. Не можахме да я намерим.

— Видях я. Ще дойде. Хайде, заеми мястото си.

Деймиън кимна и се върна в кръга. Джак се приближи до аудиотехниката (хлапето беше гений с всякакъв вид електроника).

— Кажете ми, когато сте готови — извика той.

Усмихнах му се и огледах кръга. Близначките ми махнаха от местата си на юг и на запад. Ерик стоеше до празното място зад свещта на земята. Той улови погледа ми и ми намигна. Усмихнах се, но се запитах защо стои толкова близо до мястото, където ще бъде Афродита. Притесних се, че тя е успяла да ме накара да я чакам, и погледнах към вратата. В същия миг Афродита нервно се вмъкна в стаята. Видях я, че се колебае, и ми се стори, че лицето й малко пребледня, докато оглеждаше кръга от чакащи Синове и Дъщери на мрака. Сетне тя повдигна брадичка, отметна назад буйните си руси коси и, без да обръща внимание на никого, наперено се отправи към най-северната част на кръга, за да застане зад зелената свещ. Щом я видяха, хлапетата престанаха да бъбрят безгрижно, сякаш някой натисна бутон за изключване на звука. В продължение на няколко секунди никой не каза нищо и после се разнесе тих шепот. Афродита стоеше зад свещта — спокойна, красива и много високомерна.

— По-добре да започваме, преди да избухне бунт.

Този път не подскочих при звука на плътния секси глас на Лорън, който се чу близо зад мен, но се обърнах. Исках другите (Ерик) да не видят неподходящото за публична консумация изражение на лицето ми, докато му се усмихвах.

— Готова съм повече от всякога — заявих аз.

— Тя трябва ли да бъде тук? — Лорън врътна брадичка към Афродита.

— За жалост, да — отвърнах аз.

— Интересно.

— Такава съм аз и животът ми — интересни. По катастрофален начин.

Лорън се засмя.

— Желая ти успех.

Въздъхнах, лепнах на лицето си подходящото изражение и се обърнах към кръга.

— Готова съм.

— Ще се водя по музиката. Ти започни танца си към центъра, докато аз рецитирам стиховете.

Кимнах, съсредоточих се върху дишането си и опитах да се успокоя. Музиката засвири и шепнещият кръг утихна. Погледите на всички бяха приковани в мен. Не знаех песента, но ритъмът беше равномерен и звучен и ми напомняше на пулс. Тялото ми машинално го поде и аз тръгнах по външната периферия на кръга.

Гласът на Лорън перфектно допълваше музиката.

Познайник стар съм на нощта.
Вървял съм дълго под дъжда…

Думите на старото стихотворение идеално подхождаха на атмосферата и извикваха във въображението образи от различния свят, в който бях започнала да се чувствам удобно по време на самотните ми разходки извън училището.

Надзърнах в тъмна уличка в града.
Видях самотен нощен страж
и сведох поглед — не исках да обясня.