Избрана

— Никога, любов моя! Никога няма да искам друга така, както желая теб. Нека ти покажа, любима. — Лорън бързо се придвижи до края на леглото и я прегърна. Ръцете му се плъзнаха по тялото й така, както до неотдавна докосваха мен.

Притиснах ръка до устата си да не изхлипам на глас.

Неферет се обърна в прегръдките на Лорън и изви гръб срещу него. Ръцете му продължиха да се движат по цялото й тяло. Тя беше с лице към вратата. Очите й бяха затворени, а устните разтворени. Неферет изстена от удоволствие и бавно, и сънено отвори очи. И сетне погледна право към мен.

Завъртях се, хукнах надолу по стълбите и изскочих от сградата. Исках да не спирам и да избягам колкото е възможно по-надалеч, но тялото ме предаде. Направих няколко крачки пред вратата, успях да стигна до сенките зад добре подкастрен жив плет от бодлива зеленика, после се наведох и повърнах.

Когато престанах да се давя и гърча, тръгнах. Съзнанието ми не функционираше правилно. Бях объркана от ужасяващи, въртящи се в главата ми мисли. По-скоро чувствах, отколкото разсъждавах, и изпитвах болка.

Болката ми казваше, че Ерик е прав, само че бе подценил Лорън. Той мислеше, че Лорън ме използва за секс, а истината беше, че дори не ме желае. Беше ме използвал само защото го бе накарала жената, която Лорън искаше. Аз дори не му бях сексуална играчка. Бях неудобство. Лорън ме бе докосвал и ми бе говорил всичките онези красиви неща, защото играеше роля, отредена му от Неферет. За него аз бях нищожество.

Сподавих риданията си, протегнах ръка, измъкнах диамантените обеци от ушите си, изкрещях и ги хвърлих далеч от мен.

— По дяволите, Зоуи! Ако диамантите са ти омръзнали, можеше да ми кажеш. Имам няколко перли, които страхотно ще отиват на колието с тъпия снежен човек, което Ерик ти подари за рождения ден, и бих ги разменила срещу диамантените ти обеци.

Обърнах се бавно, сякаш тялото ми можеше да се разпадне, ако се движех твърде бързо. Афродита излезе от пътеката, водеща към трапезарията. Носеше някакъв странен плод в едната си ръка и бутилка бира в другата.

— Какво? — като че ли се оправда тя. — Обичам манго. В нашето общежитие никога няма, но в хладилника в кухнята на вампирите винаги има. Едва ли ще забележат, че са изчезнали едно-две. — Аз не казах нищо и тя продължи. Е, добре, знам, че бирата е за простолюдието и показва лош вкус, но ми харесва. Хей, направи ми услуга и не казвай на мама. Тя ще се вбеси. — Очите й се разшириха, когато се вгледа в мен. — Мамка му, Зоуи! Изглеждаш ужасно. Какво ти е?

— Нищо. Остави ме на мира — рекох аз и едва познах гласа си.

— Добре, все едно. Гледай си работата и аз ще си гледам моята — отвърна Афродита и хукна.

Останах сама. Точно както каза Неферет, всички ме изоставиха. И си го заслужавах. Причиних страховита болка на Хийт. Наскърбих Ерик. Подарих девствеността си срещу лъжи. Как се беше изразил Лорън? Пожертвах истинска любов и разцъфнала черешка в името на бога на измамата и хормоните. Нищо чудно, че той беше поет лауреат. Определено умееше да си служи с думите.

Изведнъж изпитах потребност да бягам. Нямах представа къде отивам. Знаех само, че трябва да се движа бързо или съзнанието ми ще експлодира. Спрях едва когато вече не можех да дишам, облегнах се на ствола на стар дъб и се задъхах, докато си поемах дъх.

— Зоуи? Ти ли си?

Вдигнах глава, замигах през мъглата на нещастието си и видях Дарий, младия, готин и грамаден като планина воин. Той стоеше на широката ограда, опасваща училищния двор, и ме гледаше с любопитство.

— В порядък ли е всичко при теб? — попита Дарий по странния и малко архаичен начин, по който воините, изглежда, говорят.

— Да — задъхано отвърнах аз. — Само исках да се поразходя.

— Но ти не вървеше — логично отбеляза той.

— Казах го в преносен смисъл. — Погледнах го в очите и реших, че ми е писнало да лъжа. — Имах чувството, че главата ми ще се пръсне, затова тичах, колкото ми държат краката. И силите ми стигнаха дотук.

Дарий кимна бавно.

— Това място е пълно със сила. Не съм изненадан, че си била привлечена тук.

— Тук? — Примигах, огледах се и едва тогава осъзнах къде съм. — Това е източният зид до тайната врата.

— Да, жрице. Дори варварите човеци са почувствали силата му и са оставили тялото на професор Нолън тук. — Той посочи през рамо към външната страна на оградата, където Афродита и аз бяхме намерили професор Нолън. На това място бях намерила и Нала (или по-скоро тя ме намери). Там бях образувала моя пръв кръг и за пръв път бях видяла неживите хлапета. На това място бях призовала природните стихии и Никс да разрушат преградата, която Неферет бе поставила в паметта ми. Мястото наистина беше изпълнено със сила. Не можех да повярвам, че го осъзнавах едва сега. Разбира се, бях ужасно заета с Хийт, Ерик и особено с Лорън. „Неферет е права — помислих си аз с отвращение. — Аз бях абсурдно лесна да се отклоня от правия път.“

— Дарий, би ли ме оставил за малко сама? Бих искала… да се помоля и се надявам, че Никс ще ми даде отговор, ако слушам внимателно.

— Нима е лесно тъй да стане, ако си сама?