Избрана

— Ти ли го написа? — попитах аз, докато Лорън целуваше шията ми.

— Не. Шели. Трудно е да се повярва, че не е бил вампир, нали?

— Аха — отвърнах аз, без всъщност да го слушам.

Той се усмихна и ме прегърна.

— Утре ще дойда при теб. Обещавам.

Тръгнахме заедно, но се разделихме веднага щом Лорън се отправи към общежитието на момчетата, а аз бавно поех към стаята си. Наоколо нямаше много новаци, нито вампири, и това ме зарадва, защото в момента не исках да виждам никого. Нощта беше тъмна и облачна, а старомодните газени лампи едва прорязваха мрака около мен, но нямах нищо против. Исках нощта да ме скрие. Само така можех донякъде да успокоя напрегнатостта на нервите си, която физическата раздяла с Лорън ми причиняваше.

Вече не бях девствена.

Фактът ме порази със страшна сила. Нещата се бяха развили толкова бързо, че нямах време да се замисля, но го направих. Трябваше да говоря със Стиви Рей. Дори неживата версия на Стиви Рей щеше да иска да чуе за това. Изглеждах ли различна? Не, това бяха глупости. Всеки знае, че за това не можеш да разбереш по външния вид. Или поне обикновено. Е, аз не съм обикновена тийнейджърка (сякаш има такова нещо). Трябваше добре да се огледам в огледалото, когато се върнех в стаята си.

Вървях по пътеката, водеща към общежитието, и се подготвях какво ще кажа на моите приятели, които вероятно гледаха филми. Разбира се, не можех да им кажа за Лорън и мен, но трябваше да измисля някаква история, че съм скъсала с Ерик. Или може би не съм. Лорън щеше да поговори с него и Ерик вероятно нямаше да каже на никого. Можеше да спомена, че се е наложило да скъсаме заради Промяната в него и толкова. Никой нямаше да се изненада, че съм разстроена и не желая да говоря за това. Да, това щях да направя.

Изведнъж една от сенките под един кедър се раздвижи и се изправи пред мен.

— Защо, Зоуи? — попита Ерик.

Двадесет и четвърта глава

Вцепених се, когато вдигнах глава и видях Ерик. Белегът му отново ме изненада. Беше оригинален и невероятен и го правеше още по-красив.

— Защо, Зоуи? — повтори той, когато аз спрях и се втренчих в него като онемял кретен.

— Много съжалявам, Ерик! — успях да изтърся аз. — Не исках да ти причиня болка. Не исках да ни видиш така.

— Да — студено каза той. — Да открия, че гаджето ми, което се преструва на света вода ненапита, всъщност е развратница. Нямаше да е проблем, ако беше пуснала и обява в училищния вестник. Да, така щеше да бъде много по-добре.

Изтръпнах от изпълнения му с омраза тон:

— Не съм развратница.

— Значи убедително се представяш на такава. И го знаех! — изкрещя Ерик. — Знаех си, че между вас двамата има нещо, но бях проклет глупак и ти повярвах, когато ми каза, че не е вярно. — Смехът му беше тъжен. — Господи, какъв идиот съм!

— Ерик, не искахме да стане така, но Лорън и аз сме влюбени. Опитахме се да стоим на разстояние, но не можахме.

— Шегуваш се! Нима наистина вярваш, че онзи задник те обича?

— Обича ме.

Той поклати глава и отново се изсмя мрачно.

— Ако вярваш на това, тогава ти си по-глупава и от мен. Блейк те използва, Зоуи. Такива като него искат само едно нещо от момиче като теб и той го получи. А щом ти се насити, ще те зареже и ще хване друга.

— Не е истина.

Ерик продължи да говори, сякаш не бях казала нищо:

— По дяволите, радвам се, че утре заминавам, въпреки че ми се иска да бъда тук, за да ти напомня: „Нали ти казах“, когато Блейк ти бие шута.

— Не знаеш какво говориш, Ерик.

— Знаеш ли, може би си права — изрече той със студен, суров глас, който прозвуча като на непознат. — Наистина не знаех какво говоря през цялото време, когато казвах на всеки, че ти и аз се срещаме и колко си страхотна и колко съм щастлив, че ти си с мен. Дори си помислих, че се влюбвам в теб.

Стомахът ми се сви. Думите му пронизаха сърцето ми.

— И аз мислех, че се влюбвам в теб — промълвих и започнах трескаво да мигам, за да не се разплача.

— Дрън-дрън! — извика Ерик. Гласът му прозвуча злобно, макар да видях, че очите му се изпълват със сълзи. — Престани да си играеш с мен. Мислиш, че Афродита е адска кучка, но тя е ангел в сравнение с теб!

Той започна да отстъпва назад.

— Ерик, почакай. Не искам всичко между нас да свърши така. — Усетих, че сълзите ми потичат по лицето.

— Престани да плачеш! Нали това искаше? Двамата с Блейк сте го планирали.

— Не! Нищо не съм планирала!

Ерик поклати глава и замига усилено.

— Остави ме на мира. Всичко свърши. Не искам да те виждам повече — заяви той и побягна.

Нещо горещо стегна гърдите ми. Не можех да спра да ридая. Краката ми тръгнаха сами и ме понесоха към единственото място, където можех да отида, и единствения човек, когото исках да видя. Съумях да се овладея, докато вървях към тавана на поета. Е, не съвсем, но поне изглеждах достатъчно нормално, така че никой, с когото се разминах (двама вампири воини и двама новаци), не ме спря и не ме попита какво се е случило. Престанах да плача. Прокарах пръсти през косите си и ги придърпах над раменете си, за да закрият отчасти осеяното ми с петна лице.