Избрани фантастични произведения. Том първи (Ранни разкази. Фондацията)

— Точно така. Никой от нас не е. Но на млади години получих известно образование — достатъчно, за да зная на какво е способна психологията, макар и сам да не мога да се възползвам от възможностите й. Няма съмнение, че Селдън е направил точно това, което твърди. Както казва той, Фондацията е била създадена като научно убежище — начин да се запазят науката и културата на умиращата Империя през започналите векове на варварство, за да се раздухат накрая отново във втора империя.

Верисов кимна с леко съмнение.

— Всички знаят, че се предполага нещата да се развият по този начин. Но можем ли да си позволим да поемаме рискове? Да рискуваме настоящето заради някакво мъгляво бъдеще?

— Трябва, защото бъдещето не е мъгляво. То е било изчислено и предначертано от Селдън. Всяка последваща криза в нашата история е отбелязана и всяка зависи от благоприятния изход на предишната. Това е едва втората криза и само Космосът знае какъв ефект би имало накрая дори и най-дребното отклонение.

— Доста кухи фрази.

— Не! В криптата навремето Хари Селдън каза, че при всяка криза нашата свобода на действие ще бъде ограничена дотолкова, че само по един начин на действие ще бъде възможен.

— За да се придържаме към правия път?

— За да не се отклоняваме, да. Но обратното, докато повече от един начин на действие е възможен, кризата не е достигната. Ние трябва да оставим събитията да се развиват сами, докато е възможно, и, Космос, точно това възнамерявам да направя.

Верисов не отговори. Той дъвчеше мълчаливо и недоволно долната си устна. Едва предишната година Хардин за първи път бе обсъдил проблема с него — истинския проблем как да противодействат на вражеската подготовка на Анакреон. И то само защото той, Верисов, се бе възпротивил срещу по-нататъшната примиренческа политика.

Хардин, изглежда, следеше мислите на своя посланик.

— Бих предпочел да не съм споделял с теб нищо по въпроса.

— Защо го казваш? — викна изненадан Верисов.

— Защото сега шест души: ти, аз, другите трима посланици и Йохан Лий имаме добра представа какво ще стане; а много се опасявам, че Селдън е искал никой да не знае.

— Защо?

— Защото дори напредничавата психология на Селдън е била ограничена. Тя не е могла да се справя с прекалено много независими променливи. Той не е могъл да работи продължително време с отделни индивиди; също както ти не можеш да прилагаш кинетичната теория на газовете към отделни молекули. Той е работил с тълпи, населения на цели планети и само със слепи тълпи, които не са притежавали предварителни познания за резултатите от собствените си действия.

— Това ми е ясно.

— Нищо не мога да сторя. Не съм достатъчно добър психолог, за да го обясня научно. Но ти го знаеш. На Терминус няма обучени психолози и математически текстове за тази наука. Явно е, че Селдън е искал никой на Терминус да не е в състояние да разбере предварително бъдещето. Желал е да действаме сляпо — и поради това правилно — според закона за психологията на тълпата. Както ти казах навремето, въобще не знаех накъде се отправяме, когато за първи път прогоних анакреонците. Мисълта ми беше да поддържам равновесие на силите, нищо повече. Едва след това помислих, че виждам в събитията някаква нишка; но направих всичко възможно да не предприемам нищо въз основа на това познание. Намеса, породена от предвиждане, щеше да внесе безредие в плана.

Верисов кимна замислено.

— Чувал съм почти толкова сложни доводи в храмовете на Анакреон. Как се надяваш да разбереш кога ще настъпи подходящият момент за действие?

— Той вече е ясен. Ти признаваш, че щом ремонтираме бойния кораб, нищо няма да спре Виенис да ни нападне. Тогава няма да има друга алтернатива.

— Да.

— Добре. Това е външният аспект. Междувременно ти също така приемаш, че от следващите избори ще имаме нов и враждебно настроен Съвет, който ще ни принуди да предприемем действия срещу Анакреон. Тук няма алтернатива.

— Да.

— Веднага щом изчезнат всички алтернативи, кризата е настъпила. Въпреки това… аз се тревожа.

Той млъкна, а Верисов изчакваше. Бавно, почти без желание, Хардин продължи:

— Мисля — просто хрумване, — че е планирано външното и вътрешното напрежение да достигнат връхната си точка едновременно. Засега има няколко месеца разлика, Виенис сигурно ще ни нападне преди пролетта, а изборите са следната година.

— Това не изглежда да е от значение.

— Не зная. Може да се дължи на неизбежни грешки в изчисленията или на факта, че ми е известно прекалено много. Опитвах се никога да не допусна предвидливостта ми да оказва влияние върху моите действия, но как мога да съм сигурен? И какви последици ще има от несъответствието? Както и да е — той вдигна поглед, — едно нещо съм решил.

— И какво е то?

— Когато започне да се развива кризата, ще отида на Анакреон. Искам да бъда на самото място… Е, достатъчно, Верисов. Става късно. Хайде да излезем и да се повеселим. Иска ми се да се поотпусна.