Избрани творби в два тома. Том втори

Дамасо я отстрани, без да каже нищо, и я накара пак да седне на кревата. После сложи вързопа на скута й и излезе на двора да се изпикае. Ана развърза парцала и видя три билярдни топки — две бели и една червена, изгубили блясъка си и очукани от ударите.

Когато се върна в стаята, Дамасо я завари, че ги разглежда с любопитство.

— За какво е това? — попита Ана.

Той сви рамене.

— За билярд.

Завърза ги отново в парцала и пъхна вързопа заедно със саморъчния шперц, джобното фенерче и ножа на дъното на сандъка. Ана легна с лице към стената, без да се съблече. Дамасо си събу само панталоните. Изтегнат в леглото, той пушеше в тъмнината и се мъчеше да долови в редките предутринни звуци някакви последици от приключението си. По едно време усети, че жена му не спи.

— За какво мислиш?

— За нищо — отвърна тя.

От ярост гласът й с нисък тембър изглеждаше още по-плътен. Дамасо дръпна за последен път от цигарата и смачка угарката в пръстения под.

— Нямаше нищо друго — въздъхна той. — Почти цял час стоях вътре.

— Трябваше да те застрелят — каза тя.

Дамасо потрепери.

— Пепел ти на езика! — рече, като почука с кокалчетата на пръстите по дървената рамка на кревата. После потърси пипнешком на земята цигарите и кибрита.

— Ама че си магаре! Хич не ти идва наум, че седя тук будна и при всеки шум от улицата си мисля, че те карат мъртъв. — Тя въздъхна и добави: — И всичко това заради някакви си три билярдни топки.

— В чекмеджето имаше само двайсет и пет сентаво.

— Тогава не трябваше да взимаш нищо.

— Не беше лесно да вляза. Не можех да се върна с празни ръце.

— Да беше взел каквото и да е друго.

— Нищо друго нямаше.

— Никъде няма толкова неща, колкото в салона за билярд.

— Така изглежда. Но като влезеш и почнеш да се оглеждаш и да тършуваш навсякъде, разбираш, че нищо не върши работа.

Ана дълго мълча. Дамасо си представи как лежи с отворени очи и се мъчи да открие в мрака на паметта си някой ценен предмет.

— Може и да е тъй.

Дамасо пак запуши. Алкохолът се изпаряваше в концентрични вълни и той отново усещаше теглото и обема на тялото си, пак можеше да контролира движенията си.

— Вътре имаше една котка — рече. — Една огромна бяла котка.

Ана се обърна към мъжа си, допря издутия си корем до неговия и пъхна крак между коленете му. Миришеше на лук.

— Много ли те беше страх?

— Мен ли?

— Тебе ами — отвърна тя. — Казват, че и мъжете ги било страх.

Туй усети, че тя се усмихва, и също се усмихна.

— Малко — каза. — Едвам се сдържах да не се напикая.

Остави се да го целуне, без да отговори на целувката й. После, съзнавайки опасността, на която се бе изложил, но без да се разкайва, сякаш си спомняше някакво пътешествие, й разправи подробно приключението си.

Тя се обади след дълго мълчание:

— Това е лудост.

— Важното е да почнеш — каза Дамасо и затвори очи. — Пък и като за първи път не беше чак толкова лошо.

Слънцето припече късно. Когато Дамасо се събуди, жена му отдавна беше станала. Той пъхна глава под чешмата на двора и я държа няколко минути — докато се събуди напълно. Стаята им беше част от ред еднакви, самостоятелни помещения с общ двор, в който бяха опънати телове за простиране. До задната стена, отделени от двора с ламаринена преграда, Ана беше сложила печка за готвене и нагряване на ютии и една масичка, на която се хранеха и гладеше. Като видя, че идва мъжът й, Ана сложи настрана изгладените дрехи и дръпна железните ютии от печката, за да свари кафе. Тя беше по-стара от мъжа си, с много бледа кожа и движенията й бяха плавни и сръчни като у хора, свикнали с ежедневието.

През мъглата на главоболието Дамасо разбра, че жена му иска да му каже с поглед нещо. Дотогава не беше обръщал внимание на гласовете в двора.

— Цяла сутрин само за това говорят — прошепна Ана, като си наля кафе. — Мъжете отдавна отидоха там.

Дамасо се убеди, че мъжете и децата наистина бяха изчезнали от двора. Докато пиеше кафето, се заслуша мълчаливо в разговора на жените, които простираха на слънце. После запали цигара и излезе от кухнята.

— Тереса — извика той.

Едно момиче с мокра рокля, прилепнала към тялото, се обади.

— Внимавай! — каза Ана.

Момичето се приближи.

— Какво се е случило? — попита Дамасо.

— Ами вмъкнали се в салона за билярд и задигнали всичко — каза момичето.

Изглеждаше подробно осведомена. Разправи му как опразнили заведението вещ по вещ и накрая измъкнали масата за билярд. Толкова убедително говореше, че на Дамасо просто не му се вярваше, че не е истина.

— По дяволите! — изруга той, като се върна в кухнята. Ана взе да си тананика нещо. Дамасо опря един стол до стената на двора, като се мъчеше да потисне безпокойството си. Преди три месеца, когато навърши двайсет години, тънките мустаци, за които се грижеше не само със скрито чувство за жертва, но и с някаква нежност, придадоха зрелост на белязаното му от сипаница лице. Оттогава започна да се чувствува възрастен. Но тази сутрин, докато спомените от миналата нощ плуваха в тресавището на главоболието му, той не знаеше за какво да се залови:

Като свърши да глади, Ана раздели дрехите на две равни купчини и се приготви да излезе.

— Не се бави — каза Дамасо.