Избрани творби в два тома. Том втори

— Както винаги.

Последва я в стаята.

— На ти карираната риза — каза Ана. — По-добре да не си обличаш пак фланелата. — Срещна прозрачните котешки очи на мъжа си и добави: — Не знаем дали не те е видял някой.

Дамасо избърса в панталона потните си ръце.

— Никой не ме видя.

— Не знаем — повтори Ана, като взе по един вързоп дрехи под всяка мишница. — Освен това по-добре да не излизаш. Чакай първо аз да се позавъртя нататък уж случайно.

В градчето се говореше само за това. Ана трябваше да изслуша на няколко пъти, в противоречиви версии, подробностите на една и съща случка. Когато свърши да разнася дрехите, вместо да иде на пазара както всяка събота, тя се запъти право към площада.

Пред салона за билярд нямаше толкова хора, колкото очакваше. Няколко души разговаряха под сянката на бадемовите дървета. Сирийците бяха прибрали разноцветните платове и обядваха, а дюкянчетата им сякаш дремеха под брезентовите навеси. В преддверието на хотела един човек спеше отпуснат в люлеещ се стол, с отворена уста, разкрачен и с разперени ръце. Всичко беше парализирано от пладнешката жега.

Ана отмина салона за билярд и като стигна до празното място срещу пристанището, се натъкна на тълпата. Чак сега се сети нещо, което й беше казвал Дамасо и което знаеха всички, но помнеха само клиентите на заведението: задната врата на салона за билярд водеше към празното място. След миг, като прикриваше корема си с ръце, Ана се смеси с тълпата и втренчи поглед в разбитата врата. Катинарът си стоеше непокътнат, но една от халките бе изтръгната като зъб. Ана погледа следите от скромната работа на един-единствен човек и изпита съжаление към мъжа си.

— Кой го направи? — попита тя, без да смее да погледне наоколо си.

— Не се знае — й отговориха. — Казват, че бил чужденец.

— Че кой друг ще е — обади се някаква жена зад гърба й. — В нашето градче няма крадци. Всички се знаем.

Ана извърна глава.

— Така е — рече усмихната.

Беше вир-вода. До нея стоеше старец с дълбоки бръчки на тила.

— Всичко ли задигнаха? — попита Ана.

— Двеста песо и билярдните топки — отвърна старецът, като я разглеждаше със странно внимание. — Скоро ще трябва да спим с отворени очи.

Ана отмести поглед.

— Така е — каза пак тя. Сложи кърпа на главата си и се отдалечи, без да може да се отърве от чувството, че старецът продължава да я гледа.

Четвърт час тълпата, струпана в празното място, стоя мирно, като че зад разбитата врата имаше мъртвец. После се раздвижи, завъртя се и се изля на площада.

Съдържателят на салона за билярд стоеше на вратата с кмета и двама полицаи. Нисък и закръглен, с панталони, които се крепяха от шкембето, и с очила като онези, които си правят децата, той сякаш излъчваше пресилено достойнство.

Тълпата го наобиколи. Облегната на стената, Ана слуша неговите обяснения, докато тълпата започна да се разотива. Тогава тя се прибра, зачервена от задуха, сред шумните разисквания на съседите.

Изтегнат в леглото, Дамасо неведнъж се бе запитал как Ана е могла да го чака, без да пуши. Когато я видя, че влиза усмихната и сваля от главата мократа от пот кърпа, той смачка едва започнатата цигара в пръстения под, осеян е угарки, и попита с още по-голямо безпокойство:

— Е?

Ана коленичи до леглото.

— Значи, освен крадец си бил и лъжец.

— Защо?

— Защото ми каза, че в чекмеджето нямало нищо.

Дамасо сбърчи вежди:

— Нищо нямаше.

— Имало е двеста песо — каза Ана.

— Лъжа! — възрази той, като повиши глас. После седна на кревата и отново заговори тихо: — Имаше само двайсет и пет сентаво.

Успя да я убеди.

— Дърт разбойник! — каза Дамасо, като стисна юмруци. — Плаче за бой.

Ана се разсмя от сърце.

— Не ставай глупак!

Той също се разсмя. Докато се бръснеше, тя му разказа каквото беше научила. Полицията търсела някакъв чужденец.

— Казват, че пристигнал в четвъртък, а снощи го видели, че се върти край пристанището. Никъде не могли да го намерят.

Дамасо си помисли за чужденеца, когото никога не беше виждал, и за миг го заподозря с искрено убеждение.

— Може да си е заминал — каза Ана.

Както винаги на Дамасо му бяха нужни цели три часа, за да се нагласи. Първо — микроскопично подрязване на мустаците. После — миене на чешмата в двора. Ана проследи от начало до край, с въодушевление, което не беше отслабнало от вечерта, когато го видя за първи път, целия сложен ритуал на гизденето. Когато го видя как се оглежда в огледалото, преди да излезе, с ризата на червени карета, тя се почувствува стара и раздърпана. Дамасо й демонстрира един боксов удар с ловкостта на професионалист. Тя го хвана за китките.

— Имаш ли пари?

— Сега съм богат — отвърна Дамасо развеселен. — Имам цели двеста песо.

Ана се извърна към стената, извади от пазвата си няколко нагънати банкноти и подаде на мъжа си едно песо.

— Дръж, Хорхе Негрете11.