Избрани творби в два тома. Том втори

Когато затвориха салона, Дамасо постоя безцелно на пустеещия площад. После тръгна надолу по успоредната на пристанището улица, привлечен от звуците на далечна весела музика. В края на улицата имаше огромен празен танцувален салон, украсен с избелели книжни гирлянди. В дъното на салона на дървен подиум свиреше оркестър. Вътре се носеше непоносима миризма на червило.

Дамасо се настани до тезгяха. Когато мелодията свърши, момчето, което удряше чинелите, събра пари от танцувалите. Едно момиче остави кавалера си посред салона и се приближи до Дамасо.

— Как сме, Хорхе Негрете?

Дамасо я сложи да седне до него. Бюфетчията, напудрен и със стрък карамфил зад ухото, попита с фалцет:

— Какво ще пиете?

Момичето се обърна към Дамасо:

— Какво ще пием?

— Нищо.

— Аз плащам.

— Не е там работата. Гладен съм.

— Колко жалко! — въздъхна бюфетчията. — С тия очи.

Отидоха в трапезарията в дъното на салона. По фигурата личеше, че момичето е съвсем младо, но дебелият слой пудра и руж и червилото на устните не позволяваха да се разбере точно на колко години е. След като се нахрани, Дамасо отиде с нея в някаква стая в дъното на тъмен двор, където се чуваше дишането на спящи животни. На кревата лежеше бебе на няколко месеца, увито в цветни парцали. Момичето сложи парцалите в дървена кутия, нагласи детето в нея и сложи кутията на пода.

— Ще го изядат мишките — каза Дамасо.

— Няма — отвърна момичето.

Смени червената рокля с друга, с по-голямо деколте, на големи жълти цветя.

— Кой е таткото? — попита Дамасо.

— Нямам никаква представа — отвърна тя. И добави от вратата: — Връщам се веднага.

Дамасо я чу как слага катинара. Изпуши няколко цигари, легнал по гръб облечен. Покривката на леглото потрепваше в такт с мамбото. Не усети кога е заспал. Когато се събуди, музиката беше стихнала и от това стаята му се стори по-голяма.

Момичето се събличаше до леглото.

— Колко е часът?

— Към четири — каза тя. — Плака ли детето?

— Мисля, че не — отвърна Дамасо.

Момичето легна съвсем близо до него. Докато разкопчаваше ризата му, го разглеждаше с леко блуждаещ поглед. Дамасо разбра, че здравата е пила. Понечи да загаси лампата.

— Остави я — каза тя. — Чудесно е да ти виждам очите.

На разсъмване стаята се изпълни със звуци. Детето се разплака. Момичето го взе на кревата и му даде да суче, като тананикаше някаква песен от три ноти. Накрая всички заспаха. Дамасо не усети как момичето се събуди около седем, излезе от стаята с детето и се върна без него.

— Всички отиват към пристанището — рече.

На Дамасо му се струваше, че е спал само един час.

— Защо?

— Да видят негъра, дето открадна топките — отвърна тя. — Днес го откарват.

Дамасо запали цигара.

— Горкият човек — въздъхна момичето.

— Защо пък горкият? Никой не го е карал да става крадец.

Момичето се замисли, опряло глава на гърдите му. После каза тихичко:

— Не ги е откраднал той.

— Кой ти каза?

— Знам — отвърна тя. — През нощта, когато се вмъкнаха в салона за билярд, негърът беше с Глория и прекара у нея следващия ден до вечерта. А после дойдоха и казаха, че го хванали в киното.

— Глория може да каже това на полицията.

— Негърът го е казал — отвърна тя. — Кметът идва при Глория, преобърна стаята наопаки и каза, че ще я прати в затвора за съучастие. Накрая работата се уреди за двайсет песо.

Дамасо стана към осем.

— Остани — му каза момичето. — Ще заколя кокошка за обяд.

Дамасо изтръска гребена на дланта си и го пъхне в задния джоб на панталона.

— Не мога — каза той, като я хвана за китките и я привлече към себе си. Тя си беше измила лицето и сега се виждаше, че е съвсем млада, с големи черни очи, които й придаваха безпомощен вид.

— Остани — настояваше тя.

— Завинаги ли?

Момичето леко се изчерви и го отстрани от себе си.

— Лъжец!

Тази сутрин Ана се чувствуваше капнала. Но всеобщата възбуда обхвана и нея. Тя събра по-бързо от обикновено дрехите за пране през седмицата и отиде на пристанището да види как ще откарат негъра. Нетърпелива тълпа чакаше пред готовите за отплуване лодки. Там беше и Дамасо.

Ана го мушна с показалците в кръста.

— Какво правиш тук? — попита Дамасо, като подскочи от изненада.

— Дойдох да те изпратя — отвърна Ана.

Дамасо почука по един електрически стълб.

— Пепел ти на езика! — рече.

Запали цигара и хвърли празната кутия в реката. Ана извади от пазвата си друга и я пъхна в джоба на ризата му. Дамасо се усмихна за първи път.

— Ама че си тъпа!

— Ха-ха — изсмя се Ана.

Малко сред това доведоха негъра. Прекараха го през площада. Китките на ръцете му бяха вързани зад гърба с въже, теглено от един полицай. Други двама полицаи с пушки вървяха от двете му страни. Беше без риза, със сцепена долна устна и с подута вежда — същински боксьор. Отбягваше погледите на тълпата със сдържано достойнство. Пред вратата на салона за билярд, където се бяха събрали най-много хора, за да видят зрелището от начало до край, съдържателят го изгледа, като клатеше мълчаливо глава. Останалите го наблюдаваха възбудени.