Избрани творби в два тома. Том втори

Моторницата потегли веднага. Негърът стоеше на палубата, с ръце и крака вързани за един варел с бензин. Когато лодката направи завой по средата на реката и свирката отекна за последен път, гърбът на негъра блесна на слънцето.

— Горкият човек! — прошепна Ана.

— Престъпници! — каза някой до нея. — Човек не може да издържи на такова слънце.

Дамасо се обърна и видя, че гласът принадлежи на една извънредно дебела жена. Тръгна към площада.

— Много приказваш — пошепна на ухото на Ана. — Остана само да разтръбиш историята.

Тя го изпрати до вратата на салона за билярд.

— Иди поне да се преоблечеш — му каза, като си тръгваше. — Приличаш на просяк.

Новината беше събрала в салона шумна тълпа посетители. В старанието си да обслужи всички дон Роке поднасяше на няколко маси едновременно. Дамасо почака да мине край него.

— Искате ли да ви помогна?

Дон Роке сложи пред него половин дузина бутилки бира с чаши, похлупени върху гърлото.

— Благодаря, сине.

Дамасо отнесе бутилките на масата. Прие няколко поръчки и продължи да разнася бутилки, докато клиентите се разотидоха да обядват. Когато се върна на разсъмване, Ана разбра, че е пил. Хвана ръката му и я сложи на корема си.

— Пипни — рече. — Не усещаш ли?

Дамасо не прояви никакъв ентусиазъм.

— Вече мърда — каза Ана. — По цяла нощ рита отвътре.

Дамасо мълчеше. Вглъбен в себе си, на другия ден излезе много рано и се прибра чак в полунощ. Така мина цялата седмица. В редките часове, които прекарваше у дома, той лежеше и пушеше, избягвайки да разговаря с Ана. Тя удвои грижите си. Веднъж в началото на съвместния им живот той се беше държал точно така, но тогава тя не го познаваше добре и му бе досаждала. Възседнал я в кревата, Дамасо я беше бил до кръв.

Този път тя просто чакаше. Вечер слагаше до лампата кутия цигари, защото знаеше, че той може да издържа на глад и жажда, но не и без да пуши.

Най-сетне един ден в средата на юли Дамасо се върна привечер. Ана се разтревожи, защото си помисли, че трябва да е страшно объркан, за да я търси по това време. Вечеряха, без да продумат. Преди да си легнат, Дамасо изглеждаше кротък и смутен.

— Искам да си ида — каза изведнъж.

— Къде?

— Където и да е.

Ана огледа стаята. Кориците от списания, които тя сама бе изрязвала и лепила по стените, докато ги покрие целите с литографии на киноартисти, бяха избелели и изтрити. Тя не помнеше вече колко мъже ги бяха гледали от кревата и постепенно бяха отнесли със себе си и техния цвят.

— Омръзнах ли ти? — попита Ана.

— Не е за това — отвърна Дамасо. — Заради туй градче.

— Че какво му е на градчето? Градче като всички други.

— Не могат да се продадат топките.

— Остави ги тия топки — каза Ана. — Докато бог ми дава сили да пера, няма защо да се забъркваш в разни истории. — И като помълча, добави меко: — Не разбирам как можа да ти хрумне това.

Дамасо допуши цигарата и чак тогава отговори:

— Толкова е лесно, че не мога да разбера как на никой друг не му е дошло наум.

— Заради парите си струва — съгласи се Ана. — Но пък никой не би направил такава глупост — да задигне топките.

— Не помислих — каза Дамасо. — Вече си тръгвах и изведнъж ги видях зад тезгяха — вътре в кутийката. Реших, че не си струва да се връщам с празни ръце.

— Лош късмет — каза Ана.

Дамасо изпитваше облекчение.

— Само че новите все още ги няма — рече. — Съобщили, че били поскъпнали, но дон Роке казва, че така нямал сметка. — Запали нова цигара. Докато говореше, усещаше как сърцето му се освобождава от нещо тъмно.

Съдържателят бил решил да продаде масата за билярд. Не струвала кой знае колко. Сукното, изпокъсано от подвизите на новаците, с разноцветни кръпки, трябвало да се подмени. А в това време за редовните посетители на салона, остарели, кажи-речи, край билярда, нямало друго развлечение освен предаването на шампионата по бейзбол.

— С една дума — заключи Дамасо, — без да искаме, лишихме хората от развлечението им.

— И то така глупаво — каза Ана.

— Идната седмица свършва и шампионатът.

— Това не е най-лошото. Най-лошото е негърът.

Облегната на рамото му, както някога, Ана знаеше за какво мисли мъжът й. Почака го да доизпуши цигарата си и каза предпазливо:

— Дамасо.

— Какво?

— Върни ги.

Той запали нова цигара.

— Точно за това си мисля от известно време. Бедата е там, че не знам как.

Накрая намислиха да оставят топките на някое обществено място. Но после Ана каза, че това решава въпроса със салона за билярд, но не и с негъра. Полицията би могла да обясни по един или друг начин намирането на топките, без да освободи негъра. Не беше изключена и друга опасност: този, който намери топките, вместо да ги върне, да си ги присвои, за да ги продаде.

— Щом сме се хванали да вършим работа, трябва да я свършим както трябва — заключи Ана.

Изровиха топките. Ана ги уви във вестници, така че пакетът да не подчертава формата им, и ги сложи в сандъка.

— Трябва да се чака удобен случай — каза тя.