Избрани творби в два тома. Том втори

Ана го усети, че рови в сандъка. Обърна се към стената, за да не й пречи светлината, но веднага разбра, че мъжът й не се съблича. Внезапно я осени прозрение и тя седна в кревата. Дамасо стоеше до сандъка с пакета с топките и фенерчето в ръка. Сложи пръст на устните си.

Ана скочи от леглото.

— Ти си полудял — прошепна тя и се затича към вратата. Бързо сложи мандалото.

Дамасо пъхна джобното фенерче в панталона заедно с ножчето и острата пила и се приближи, като стискаше пакета под мишница. Ана се облегна на вратата.

— Оттук няма да излезеш, докато съм жива — прошепна тя.

Дамасо се опита да я отстрани.

— Махай се!

Ана се вкопчи с двете си ръце в рамката на вратата. Погледнаха се в очите, без да мигат.

— Ти си глупак — прошепна Ана. — Господ ти е дал красиви очи, но те е лишил от мозък.

Дамасо я сграбчи за косата, изви й китката и я накара да наведе глава.

— Казах ти да се махнеш — процеди през зъби.

Ана го погледна отстрани с изкривено като на вол под ярем око. За миг се почувствува неуязвима и по-силна от мъжа си, но той продължаваше да й извива ръката и накрая тя се задави от сълзи.

— Ще ми убиеш детето.

Дамасо я занесе почти на ръце до леглото. Щом я пусна, Ана се метна на гърба му, вкопчи се с крака и ръце и двамата се строполиха на кревата. Задъхани, започваха да губят сили.

— Ще викам — изсъска Ана на ухото му. — Само да мръднеш и ще почна да крещя.

Дамасо изфуча от глуха ярост и заудря с топките по колената й. Ана простена и разхлаби краката си, но отново се вкопчи в кръста му, за да му попречи да стигне до вратата.

— Обещавам ти — взе да го моли тя, — утре сама ще ги занеса. Ще ги оставя така, че никой няма да разбере.

Вече бяха съвсем близо до вратата. Дамасо я удряше с топките по ръцете. Тя го пускаше за миг, докато премине болката, а после пак се вкопчваше в него и продължаваше да го моли:

— Ще кажа, че аз съм ги откраднала. Бременна не могат да ме тикнат в затвора.

Дамасо успя да се изскубне.

— Всички ще те видят — каза Ана. — Толкова си глупав, че дори не ти идва наум, че има луна.

Преди той да успее да свали мандалото, тя се вкопчи в него. Стиснала очи, започна да го удря по врата и лицето.

— Животно, животно!

Дамасо се опита да се защити и тогава Ана сграбчи мандалото и го изтръгна от ръцете му. Замахна да го удари по главата. Дамасо се дръпна и мандалото се стовари върху рамото му — костта изхрущя като стъкло.

— Курва!

Сега вече не се стараеше да не вдига шум. Удари я по ухото с опакото на юмрука — чу дълбок стон и тежкия удар на тялото о стената. Не погледна. Излезе от стаята, без да затвори вратата.

Ана лежеше на земята зашеметена от болката и чакаше нещо да се раздвижи в утробата й. Оттатък стената я повика някакъв задгробен глас. Тя прехапа устни, за да не заплаче. После се изправи и се облече. Не й дойде наум — така както не й беше дошло наум и първия път, — че Дамасо все още стои пред вратата — разбрал, че планът му е обречен — и чака тя да се втурне след него с викове. Но Ана за втори път допусна същата грешка: вместо да догони мъжа си, тя се обу, залости вратата и седна на леглото да го чака.

Едва когато вратата се захлопна, Дамасо разбра, че връщане назад няма. Силен лай на кучета го преследва до края на улицата, а после настъпи гробна тишина. Крачеше по средата, като се мъчеше да избяга от собствените си стъпки, шумни и чужди в заспалото градче. Не се стараеше да бъде предпазлив, докато не стигна празното място пред задната врата на салона за билярд.

Този път нямаше нужда от джобния фенер. Вратата беше подсилена само на мястото на измъкнатата халка. Беше извадено парче дърво с големина и форма на тухла, беше заменено с друго и беше сложена същата халка. Останалото си беше както преди. Дамасо дръпна катинара с лявата ръка, пъхна върха на пилата под халката, която не беше подсилена, и я размърда няколко пъти като автомобилен лост — силно, но не грубо. Дървото се поддаде сред стенещ порой от гнили стърготини. Преди да отвори спадналата врата, Дамасо я повдигна, за да намали шума от триенето в тухления под. Открехна я едва-едва. Накрая си свали обувките, пъхна ги вътре заедно с пакета с топките и като се прекръсти, влезе в залятия от лунна светлина салон.

Първо имаше нещо като тъмен коридор, задръстен от бутилки и празни каси. По-нататък, под снопа лунна светлина от остъкления отдушник, се виждаше масата за билярд, задната страна на шкафовете и накрая масичките и столовете, натрупани пред главния вход. Всичко беше както първия път — с изключение на снопа лунна светлина и пълната тишина. Дамасо, който до този момент трябваше да превъзмогва напрежението, стоеше като омагьосан.