Избрани творби в два тома. Том втори

Все пак, в някое далечно кътче на мисълта му, тези преживявания сигурно са се запазили. Това му се случваше винаги — и в семинарията преди повече от седемдесет години, и още повече след като навърши деветдесет. Един ясен следобед в семинарията, когато валеше проливен дъжд без буря, той четеше откъс от Софокъл в оригинал. Когато дъждът спря, погледна през прозореца посърналото поле, чистата измита привечер и напълно забрави гръцкия театър и класиците, които той не различаваше, а наричаше общо „старчетата от едно време“. Един следобед — тогава не валеше, може би тридесет или четиридесет години по-късно, той прекосяваше павирания площад на едно село, където бе отишъл на гости, и без да има намерение, изрецитира стиха от Софокъл, който някога бе чел в семинарията. Същата тази седмица води дълъг разговор за „старчетата от едно време“ с папския викарий — впечатлителен и приказлив старец, любител на сложни гатанки за начетени люде, които той твърдеше, че е измислил, и които години по-късно станаха много известни под името кръстословици.

Този разговор му помогна да възстанови изведнъж цялата си стара и дълбока любов към гръцките класици. На Коледа същата година получи писмо. И ако вече по онова време не си беше спечелил името на прекалено мечтателен, безстрашен тълкувател и малко безразсъден в проповедите си, тогава щяха да го направят епископ.

Но се погреба в селото, много преди войната от осемдесет и пета година и по времето, когато птичките идваха да умрат в стаите, беше минало доста, откакто бяха поискали да бъде заместен от някой по-млад свещеник и особено след като бе казал, че е виждал дявола. Оттогава започнаха да го пренебрегват, но той не го забеляза съвсем ясно, макар че все още можеше да разчита без очила дребните букви в молитвеника си.

Винаги се бе отличавал с умерени навици. Беше дребен, невзрачен, кокалест, с отмерени движения и благ за разговор глас, но прекалено благ за амвона. Прекарваше цялата сутрин в стаята и размишляваше, излегнат безгрижно в платнения стол, само по дълги копринени гащи, пристегнати на глезените.

Не правеше нищо друго, освен да отслужва литургия. Два пъти седмично сядаше в изповедалнята, но от години вече никой не се изповядваше. Той просто си мислеше, че енориашите му престават да вярват поради новия начин на живот, и затова смяташе за благоприятно, че е виждал три пъти дявола, макар да знаеше, че хората не му вярват много-много, пък и съзнаваше, че не е много убедителен, когато говори за тези свои преживявания. Той самият не би се изненадал особено, ако откриеше, че е мъртъв — не само през последните пет години, но и в тези необикновени мигове, когато намери първите две птички. Когато намери третата, той се върна донякъде към живота, така че през последните дни доста често мислеше за умрялото птиче върху пейката на гарата.

Живееше на десет крачки от черквата в малка къща без мрежи, с чардак към улицата и две стаи, които му служеха за кабинет и спалня. Смяташе — може би в миговете на помрачение, — че е възможно да се постигне щастие на земята, когато не е много горещо и тази мисъл малко го объркваше. Обичаше да се лута из лабиринтите на метафизиката. Тъкмо това правеше всяка сутрин, седнал пред открехнатата врата на чардака, със затворени очи и отпуснати мускули. Но и той самият не беше усетил, че мислите му толкова са изтънели, че поне от три години в миговете на размишление вече не мисли за нищо.

Точно в дванайсет едно момче прекосяваше чардака с четири канчета за храна, които всеки ден съдържаха едно и също — супа с кокал и парче юка, бял ориз, готвено месо без лук, пържени банани или царевична питка и малко леща, която отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар никога не беше вкусил.

Момчето поставяше канчетата с храна до стола, където лежеше свещеникът, но той не отваряше очи, докато не чуеше отново стъпките по чардака. Затова в селото мислеха, че свещеникът изкарва следобедната дрямка преди обяд (което също изглеждаше невероятно), докато всъщност той и нощем не спеше както трябва.

По това време навиците му се бяха опростили до крайност. Обядваше, без да се помръдва от платнения си стол, без да вади храната от канчетата, без чинии, вилица и нож, а само с лъжицата, с която ядеше супата. После ставаше, намокряше с малко вода главата си, обличаше бялото расо, изпъстрено с големи квадратни кръпки, и се отправяше към гарата точно когато всички хора в селото лягаха за следобедна почивка. От няколко месеца изминаваше този път, като шепнеше молитвата, която сам бе съчинил при последното появяване на дявола.

Една събота — девет дена, след като бяха започнали да падат мъртвите птички — отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар вървеше към гарата, когато в краката му падна едно агонизиращо птиче, точно срещу дома на госпожа Ребека. Озари го внезапно просветление и той разбра, че това птиче за разлика от останалите можеше да бъде спасено. Вдигна го и почука на вратата на госпожа Ребека в момента, когато тя разкопчаваше корсажа си, за да си легне.