Избрани творби в два тома. Том втори

Но тази събота пристигна някой. Когато отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар се отдалечи от гарата, едно кротко момче, в което нямаше нищо особено освен глада му, го зърна от прозореца на последния вагон точно в мига, в който си спомни, че не е ял от предния ден. Помисли си: „Щом има свещеник, ще има и хотел.“ И слезе от влака, и прекоси улицата, напечена от жаркото августовско слънце, и влезе в хладния полумрак на една къща срещу гарата, където стържеше някаква изхабена грамофонна плоча. Изостреният му от двудневен глад нюх му посочи, че това е хотелът. И влезе вътре, без да види табелата — „Хотел Макондо“, — надпис, който не му бе писано да прочете.

Собственицата беше бременна в шестия месец. Лицето й беше с цвят на горчица и видът й показваше, че е досущ същата като майка си, когато майка й е била бременна с нея. Той поиска „обяд, колкото се може по-бързо“ и тя, без да си дава зор, му поднесе чиния супа с един оглозган кокал и ястие от кълцано месо със зелени банани. В този миг влакът изсвири. Обвит в топлата целебна пара на супата, той пресметна на какво разстояние от гарата се намира и веднага след това усети, че го обхваща смътното чувство за паника, което предизвиква изпускането на влака.

Понечи да се затича. Стигна до вратата — измъчен, но още не бе прекрачил прага, когато разбра, че няма да успее да хване влака. Когато се върна до масата, бе забравил глада си; до грамофона видя едно момиче, което безмилостно го гледаше с ужасния израз на куче, размахало опашка. Тогава за пръв път през деня си свали шапката, която му бе подарила майка му преди два месеца, и като я стисна между колената си, продължи да се храни. Когато стана от масата, не изглеждаше разтревожен, че е изпуснал влака и че ще трябва да прекара края на седмицата в някакво село, за чието име дори нямаше да попита. Седна в един ъгъл на салона, опрял гръб на твърдия стол с права облегалка, и дълго стоя така, без да слуша плочите, докато момичето, което ги подбираше, каза:

— На чардака е по-прохладно.

Той се почувствува зле. Трудно му беше да започва разговор с непознати. Измъчваше се, когато трябваше да гледа хората в очите, а когато все пак трябваше да заговори, думите му излизаха не така, както ги бе мислил. „Да“ — отвърна той. И усети лека тръпка. Опита се да се залюлее, забравил, че не е в люлеещ се стол.

— Хората, дето идват тук, изнасят столове на чардака, защото е по-прохладно — каза момичето. И той, като я чу, с мъка разбра, че тя има желание да разговаря. Осмели се да я погледне в момента, когато тя навиваше грамофона. Изглеждаше, че седи там от месеци, може би от години, и не проявяваше никакво намерение да се помръдне от мястото си. Навиваше грамофона, но не откъсваше очи от момчето. Усмихваше се.

— Благодаря — каза той, като се опита да се надигне, да придаде свобода и непринуденост на движенията си.

Момичето не преставаше да го гледа. И добави:

— И си оставят шапките на закачалката.

Този път той усети, че ушите му пламват. Потръпна при мисълта за този начин на внушение. Почувствува се неудобно, притиснат до стената, и отново го обзе паниката, че е изпуснал влака. Но в този миг в салона влезе собственицата.

— Какво правите? — попита тя.

— Изнася стола на чардака, както правят всички — отвърна момичето.

Стори му се, че долавя насмешка в думите й.

— Не се тревожете — каза собственицата. — Аз ще ви донеса една табуретка.

Момичето се разсмя и той се смути. Беше горещо. Суха и равна жега и той се потеше. Собственицата издърпа на чардака една дървена табуретка с кожена седалка. Той понечи да я последва, когато момичето заговори отново.

— Лошото е, че птичките ще ви уплашат — каза то.

Той успя да забележи суровия поглед, който собственицата хвърли на момичето. Стрелна го бързо, но остро.

— По-добре млъкни — каза тя и се обърна усмихната към него. Тогава той се почувствува по-малко самотен и му се прииска да каже нещо.

— За какво говори? — попита момчето.

— По това време на чардака падат мъртви птички — каза момичето.

— Само си ги приказва — каза собственицата. Тя се наведе, за да подреди букета изкуствени цветя на масичката. Пръстите й нервно потрепваха.

— Приказвам си, нали? — възрази момичето. — Самата ти помете две оня ден.

Собственицата ядосано я погледна. Изглеждаше измъчена и явно й се искаше да обясни всичко — докато изчезне и най-малката следа от съмнение.

— Работата, господине, е, че оня ден момчетата оставиха две умрели птички на чардака, за да я подразнят, а после й казаха, че от небето падат мъртви птички. Тя вярва на всичко.

Той се усмихна. Обяснението му се стори много забавно и се обърна да погледне момичето, което тревожно го наблюдаваше. Грамофонът бе замлъкнал. Собственицата се прибра в другата стая и докато той вървеше към чардака, момичето тихо настоя:

— Видях ги как падат. Повярвайте ми. Всички ги видяха.

И тогава му се стори, че разбира привързаността й към грамофона и раздразнението на собственицата.

— Да — каза той състрадателно. И като продължи към чардака, добави: — И аз ги видях.