Избрани творби в два тома. Том втори

Съвзе се едва когато почувствува пронизваща болка в хълбока. В този миг осъзна цялата си тежест — тежестта на тялото си, на вината си, на възрастта си. Усети под бузата си твърдия каменист под, който толкова пъти — когато подготвяше проповедите си — му бе помагал да си създаде ясна представа за пътя, водещ към ада. „Исусе!“ — прошепна уплашен и си помисли: „Сигурно никога вече няма да се изправя.“

Не разбра колко време е лежал на пода — без да мисли за нищо, без дори да се моли за по-лека смърт. Сякаш наистина за миг бе умрял. Но когато се свести, не усещаше нито болка, нито страх. Видя бледата светлина под пролуката на вратата, чу — далечно и тъжно, кукуригането на петлите и разбра, че е жив и че съвсем добре си спомня думите от проповедта.

Когато свали резето, навън се съмваше. Не усещаше болка и дори му се струваше, че при падането се бе отърсил от старостта си. Цялата доброта, всички заблуди и страдания на селото проникнаха до душата му в мига, когато вдъхна първата глътка въздух — тази синя влага, изпълнена с кукуригане. После се огледа наоколо, сякаш за да се помири със самотата, и видя в спокойния сумрак на разсъмването една, две, три мъртви птички на чардака.

Десетина минути стоя загледан в трите телца и си мислеше, в съответствие с предварително обмислената проповед, че тази масова смърт на птичките трябва да получи изкупление. После се отправи към другия край на чардака, вдигна трите мъртви птички, върна се до делвата, отпуши я и едно след друго пусна трите птичета в застоялата зеленикава вода, без да знае защо точно прави това. „Три и три правят половин дузина за една седмица“ — помисли си той и внезапно го озари просветление, че е започнал да живее големия ден в живота си.

В седем бе започнало да става горещо. В хотела единственият гост чакаше закуската. Момичето с грамофона още не бе станало. Собственицата се приближи и в този миг сякаш вътре в издутия й корем прозвучаха седемте удара на часовника.

— Значи, влакът ви остави — рече тя със закъсняло съчувствие. После донесе закуската — мляко с кафе, едно пържено яйце и резени зелен банан.

Той се опита да хапне, но не беше гладен. Тревожеше го започналата жега. Беше плувнал в пот. Задушаваше се.

Бе спал зле, облечен, и сега малко го тресеше. Отново го обземаше паниката и си спомни за майка си в мига, когато собственицата се приближи да прибере чиниите, сияеща в новата си рокля на големи зелени цветя. Роклята на собственицата му припомни, че е неделя.

— Има ли служба? — попита той.

— Има — отвърна жената. — Но все едно, че няма, защото почти никой не ходи на черква. Още не са изпратили нов свещеник.

— А какво му е на сегашния?

— Ами вече е към стогодишен и е малко смахнат — отвърна жената и остана неподвижна, замислена, с всички чинии в ръка. После добави:

— Оня ден се закле от амвона, че е виждал дявола, и оттогава почти никой не е влязъл в черквата.

И така той тръгна към черквата — отчасти воден от отчаяние, отчасти от любопитството да види човек на сто години. Забеляза, че селото е като мъртво, с безкрайни прашни улици и мрачни дървени къщи с цинкови покриви, които изглеждаха необитаеми. Това представляваше селото в неделя — улици без трева, къщи с мрежи и великолепно дълбоко небе над задушаващия зной. Помисли си, че нищо не подсказва, че неделята се различава от кой да е ден от седмицата и както вървеше по пустата улица, си спомни за майка си: „Всички улици във всички села неизбежно водят към черквата или гробището.“ В този миг се озова на малък павиран площад, пред варосано здание с камбанария, дървен петел на върха и часовник, спрял на четири и десет.

Без да бърза, той прекоси площада, изкачи трите стъпала на притвора и веднага усети миризмата на остаряла човешка пот, примесена с мириса на тамян; после влезе в хладния полумрак на почти празната черква.

Отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар току-що се бе изкачил на амвона. Тъкмо щеше да започне проповедта, когато видя, че влиза някакво момче с шапка на глава. Видя го как оглежда с големите си спокойни и бистри очи почти празната черква. Видя го как сяда на последната пейка с наведена настрани глава и ръце върху коленете. Разбра, че беше другоселец. Бе живял над двайсет години в селото и би познал всеки негов жител дори по миризмата. Затова знаеше, че току-що влязлото момче е другоселец. С бърз проницателен поглед прецени, че беше мълчаливо и тъжно същество и че дрехите му бяха мръсни и смачкани. „Като че ли дълго време е спал с тях“ — помисли с някаква смесица от погнуса и съжаление. Но после, като го видя на пейката, усети, че душата му прелива от благодарност и се приготви да произнесе за него голямата проповед в живота си. „Исусе — мислеше си през това време, — позволи да си спомни за шапката, за да не трябва да го изгоня от черквата.“ И започна проповедта.